Чувството, каза си той, идваше от почти пълната увереност, че след кратко време цялата област, задържана от Малкия народ, ще гъмжи от плешиви и от другите членове на Ордата, идващи за да ги убият. Повече от сигурно, по това време Малкия народ беше освободил областта. Те бяха започнали да се измъкват преди нощта да е отминала и по времето когато неговата група потегли нямаше никой наоколо, с изключение на Снупи, който маршируваше заедно с Конрад, и Нан, която нарочно летеше над тях за да разузнава. Магическите клопки, поставени от Малкия народ, може би щяха да задържат Ордата за известно време, но само за няколко часа, в на-добрия случай. Макар и подли и злобни, клопките нямаше да издържат дълго срещу по-мощната и ловка магия на Ордата. В последна сметка, всички капани щяха да бъдат не повече от незначителни пречки.
Постави ръка на кесията, окачена на колана си и усети малката, заоблена твърдост на талисмана на Уалфърт, а също и податлива мекота на ръкописа, който изшумоля сухо щом го натисна с пръсти.
Ако само Дявол се окаже прав, каза си той — ако успеят да прекосят блатото, ако главната част на Ордата продължи да се движи на север по западния край на блатото — тогава все още имаше възможност. При свободен път на юг към Оксънфорд, все още имаше възможност да осъществи мисията си. Това беше единствената им възможност, напомни си той. Нямаше други възможности. Нямаше варианти за избиране, нито пък решения за взимане.
След един последен поглед към празната пътека зад себе си, Дънкан се обърна и побърза да настигне Даян. Докато вървеше по пътеката той дочу първия слаб звук на оплакването, което чуваше за първи път откакто бяха навлезли в гората. Изглеждаше по далечен от всякога, почти шепот, заглушен и накъсан от плътността на дърветата.
Неочаквано пред него тежката растителност се разреди и той излезе на малко открито пространство, почти кръгло, като че ли преди време някой дървар беше изсякъл и извлякъл дърветата за да разчисти кръг в гората.
Останалите от групата бяха спрели и се бяха събрали в центъра на откритото място. Докато Дънкан бързаше към тях, хвърли един поглед наоколо и видя, че кръгът е заобиколен от по-големи и по-дебели дървета, отколкото онези, покрай които бяха минали. Дърветата бяха с огромни дънери и растяха почти едно до друго. Масивните им, преплетени клони, които изскачаха от дънерите само на няколко фута над земята, образуваха непроницаем плет, който ги държеше заключени в кръга.
Дънкан побърза към Конрад.
— Защо спряхте? — попита той. — Защо не продължавате? Трябва да стигнем до блатото.
— Няма пътека — отвърна Конрад. — Пътеката стига до тук и не продължава нататък.
— А сега — заяви Ендрю, като удряше с тоягата си по земята нетърпеливо за да прикрие страха си — няма и такава, която да води насам.
Дънкан се завъртя и погледна обратно в посоката, откъдето беше дошъл, и видя, че Ендрю е прав. По някакъв начин дърветата се бяха придвижили и доближили, като им препречваха пътеката, по която бяха дошли.
— С много труд — заяви Конрад — можем да се промъкнем. Но ще бъде трудно за Даниел. Той не може да застане на ръце и колене и да лази като останалите. Ще трябва да сечем за да му направим път. Дори и без сеченето ще напредваме трудно.
Мег докуца при тях.
— Това е магия — каза тя, — при това най-убедителна магия. Ако не беше толкова хитра щях да я надуша.
Снупи подскачаше яростно нагоре-надолу и размахваше ръце.
— Това са тези трижди проклети джуджета — крещеше той. — Аз им повтарях и повтарях, че не са необходими капани към блатото, защото там няма никой от Ордата. Съсредоточете се, казах им, по протежение на земите северно от ливадите край реката. Но те не са ме послушали. Джуджетата са високомерни и никога не слушат. Поставили са тази сложна клопка за да впримчат Ордата и сега вместо тях се хванахме ние. Сега джуджетата са си отишли, разпръснали са се като останалите и не могат да бъдат върнати за да свалят магията.
— Сигурен ли сте? — попита Дънкан.
— Сигурен съм
— Как можете да бъдете толкова сигурен?
— Защото познавам джуджетата. Те са народ с неприятен характер. И са умели в много сложните магии. Никой друг от нашия народ не би могъл да извърши работата, която се изисква за да се постави ивица гора и да …
Прекъсна го звук на размахващи се криле и всички погледнаха нагоре за да видят какво става. Беше Нан, която се спускаше несръчно, като размахваше отчаяно криле за да намали скоростта си и да запази равновесие. Приземи се неумело и се просна по очи на земята. Щом стана на крака се втурна към тях.