— Ордата идва! — изписка тя. — Ордата наближава! Спускат се по хълма към гората.
— А сега какво ще правим? — извика Ендрю. — Какво ще правим сега?
— Ще спрем да ревем — каза Конрад навъсено — и ще помним, че сме войници на Бога.
— Аз не съм войник на Бога — викна Дявол, — но ако се наложи да се бия, ще се бия редом с тези, които са. Ако е необходимо мога да бъда много мръсен боец.
— Обзалагам се, че можеш — обади се Мег.
— Нека да се надяваме — каза Дънкан, — че магията на джуджетата може да работи толкова ефективно срещу Ордата, колкото и срещу нас …
Спря по средата на изречението и се втренчи в дърветата.
— Боже мой — каза той, — вижте това!
Преди много години, спомни си той, имаше един странстващ художник, който спря в Стендиш Хауз за залък храна и една нощ в подслон, които се превърнаха в месеци, докато накрая отиде в абатството, където несъмнено беше все още, работеше при писарите и рисуваше скици и миниатюрни картини, с които монасите украсяваха ръкописите и свитъците. Като момче, припомни си Дънкан, беше прекарал много време при художника, чието име беше забравил след всичките тези години, надвиснал над малкото писалище, на което той работеше, като наблюдаваше очарован как магическите линии на молива му рисуваха сцени и хора, каквито никъде никога не беше виждал. Рисунката, която го привличаше най-много и която художникът му беше дал, изобразяваше група дървета, които някак си се превръщаха в изплашени хора — дървета с лица, които имаха само груба, но плашеща прилика с човешки лица, с клони, които се превръщаха в многопръсти сграбчващи ръце. Дървета превърнати в чудовища.
И сега тук, във вълшебната гора на джуджетата, дърветата приемаха същия вид на чудовища, като онези дървета, които художникът беше нарисувал. Дънерите носеха отпуснати лица, хищни усти с разкривени устни, повечето от тях беззъби, макар някой да имаха стърчащи кучешки зъби, с крушовидни носове, заемащи половината лице, с отвратителни, злобни очи. Сега имаше шумолене на листа, докато клоните се превръщаха в ръце на чудовища, някои с пръсти, други с нокти, а трети с пипала, и всички се размахваха яростно с неочаквана енергия, за да сграбчат някого и да го издерат до смърт.
Бяха обградени от чудовища, които бяха дървета или от дървета, които се опитваха да бъдат чудовища.
— Тези вонящи джуджета — вилнееше Снупи — нямат капка благоприличие. Тази тяхна магия не може да различи приятели от врагове.
От далече, очевидно от края на гората откъм склона, по който се бяха спуснали, се чу заглушен писък.
— Това са плешивите — каза Конрад. — Стигнали са гората и са се сблъскали с дърветата.
— Или са дърветата — вмъкна Ендрю. — Плешивите не ми се сториха такива, които пищят много.
— Мег, можеш ли да направиш нещо? — викна Дънкан към вещицата. — Знаеш ли някакви заклинания, с които да преодолееш магията.
Ендрю закрачи към дърветата в противоположна посока на тази, от която бяха дошли, като размахваше тоягата си и напяваше латински фрази, най-ужасният латински, каза си Дънкан, който някога е чувал.
— Млъкни! — изкрещя Дънкан към него и се обърна пак към Мег.
— Можеш ли да ни помогнеш по някакъв начин?
— Мога да опитам — отвърна Мег. — Какво ви обясних по-рано, моите сили са много слаби. Бяха ми отнети всичките ми магически пособия.
— Да, знам — рече Дънкан. — Каза ни за това. Кръвта от прилеп, порския тор и всичко останало. Но в тебе би трябвало да има способности, които не се нуждаят от тези пособия.
— Престани с тези глупости — викна той към Ендрю. — Тук не е място където църковното бърборене ще ни донесе нещо добро.
Мег каза тихо:
— Може би двамата заедно?
Слаба струйка мъгла се процеди между дърветата на мястото откъдето бяха дошли на поляната.
Конрад застана до Дънкан и Даян.
— Тази мъгла — каза той — е мъглата на Ордата. Помните ли когато се бихме край замъка. Имаше същата миризма. Те се приближиха към нас в търкалящ се куп мъгла и …
— Не си спомням никаква миризма — прекъсна го Дънкан.
— Е, аз си спомням — заяви Конрад. — Имам по-остро обоняние от вас.
— Ордата се опитва да се промъкне между дърветата — каза Даян. — Може би ще ги задържат за известно време, но няма да е за дълго. Снупи ни каза, че нито един магически капан не може наистина да ги спре.
Снупи се обади:
— Този ще ги задържи по-дълго от останалите. Тези луди джуджета наистина са вложили цялото си умение в този капан. Всичките им умения са вложени в нещо, което не е необходимо. Ако не бяха го направили, сега щяхме да сме стигнали до блатото.