— Може би Мег ще успее да ни направи пътека — предположи Конрад.
— Не и докато Ендрю мучи на този противен латински — възрази Дънкан. — Трябва да го накараме да млъкне.
Нещо си пробиваше път със сила в участъка от гората, откъдето бяха дошли. Дърветата се люлееха яростно, а клоните им шибаха всичко наоколо. Устите върху дънерите бяха отворени широко, като за писък, но не се чуваше никакъв звук, при все че имаше други звуци — пращене и свистене на шибащи клони, внезапни писъци и сумтене.
— Това са плешивите — каза Конрад. — Пробиват си път.
Вдигна тоягата си и направи бърза крачка напред.
Над върховете на дърветата прелетя разкъсана черна черга, която пляскаше яростно и се спусна към тях. Към тях се протягаха две глави с усти, обрамчени с остри като игли зъби, а крилете с извити като куки нокти разсичаха въздуха.
— Внимавайте! — викна Конрад.
Даян отстъпи бързо встрани, докато създанието кръжеше точно над нея. Мечът и проблесна и се стовари като острие от светлина. Удари размахващото се крило и го отсече. Създанието се плъзна косо във въздуха. Мечът на Дънкан се завъртя за да го посрещне. Едната от главите отхвръкна. Създанието цопна на земята. Конрад стовари тоягата си върху оставащата глава и нещото се понесе по поляната, като се въртеше и извиваше, подскачаше във въздуха и се премяташе като пиле, на което е отсечена главата.
Дънкан видя, че острието му е омазано със същата черна лепкава течност, която видя когато уби онова пищящо и пляскащо нещо в битката при могилата на замъка.
Метна бърз поглед към небето и видя, че друго летящо килимче е преминало дърветата и е надвиснало над поляната, но докато го гледаше създанието се завъртя и се насочи обратно над дърветата.
Видя, че Мег и Ендрю са застанали един до друг, с лице към противоположната страна на поляната. Ендрю яростно размахваше тоягата си и крещеше латинския си, докато Мег развяваше ръце в кабалистични жестове и високо викаше напеви, толкова извити и къдрави, че на Дънкан му се стори докато ги слушаше, че са извън обсега на човешкия глас.
На поляната се кълбеше все повече мъгла. Между дърветата, ниско долу до земята, изскочи изострена глава със зловещ клюн, последвана от извиващо се, змиеподобно тяло, което тичаше върху малки гущерски крака. Главата се издигна и се завъртя насам-натам, като че ли търсеше и се подготвяше за удар. Даян скочи напред и бляскавото острие се спусна в дълъг, плавен удар. Главата с човката изхвръкна във въздуха, падна на земята и подскочи, а от прерязаната шия се изля поток от гъста, черна кръв. Но дългото, извиващо се, змийско тяло, задвижвано от множеството крака, продължи да излиза. Щом предната му част падна на земята, останалата част, която продължаваше да изскача от гората, се събра на куп.
Дърветата се извиваха силно, като че ли удряни от свиреп вятър, устите продължаваха да се отварят в мълчалив писък, клоните се люшкаха яростно, а ръцете правеха сграбчващи движения. Понякога от дълбините на дърветата прозвучаваха писъци, които секваха рязко. Един гигантски клон, с дузина ръце по него, се издигна във въздуха. Натрошеното тяло на един плешив се извиваше, сграбчено от ръцете. Друг един плешив се измъкна на колене от дърветата, след това се изправи бързо и се затътри към тях, сграбчил тояга в ръце.
Дънкан се втурна за да го пресрещне, но Конрад го изпревари. Преди плешивия да успее да вдигне тоягата си, Конрад му нанесе удар. Ясно прозвуча звукът на строшен череп и плешивият се строполи напред, но зад него идваше друг, и друг, и друг. Плешивите бяха пробили блокадата на дърветата и идваха стремително.
Дънкан мярна издигната ръка, стискаща тояга в юмрука си, и замахна инстинктивно с меча си за да се защити. Ръката отхвръкна и падащата тояга се плъзна по лявото му рамо. С ъгъла на окото си видя Даян и мечът и, който проблесна докато нанасяше удар. Отдръпна се встрани за да отбягне тежката тояга на насочилия се към него плешив и прободе гърлото му с острието на меча си. Но зад пронизания стоеше друг и този път знаеше, че тоягата ще достигне целта си, преди да успее да вдигне оръжието си. Но докато си го мислеше, над раменете му преминаха две удрящи копита, едното от които попадна право в лицето на плешивия. Тялото на Даниел го блъсна и Дънкан падна на ръце и крака, а големия кон, застанал над него, цвилеше яростно, удряше с копита и хапеше.
Конрад също беше на земята и пълзеше, а дясната му ръка висеше безсилно. Над него беше застанал на кривите си крака един плешив, а тоягата му беше вече издигната и започваше да се спуска. Дънкан скочи и се втурна напред, но знаеше, че ще бъде твърде късно. Преди да успееше да се намеси, тоягата щеше да тупне върху главата на Конрад. От нищото изскочи тъмно, силно тяло, застана между Конрад и плешивия, и заби тризъбеца си, с цялата сила на двете си ръце и на мускулестото тяло на Дявол. Зъбците удариха плешивия точно в гърлото, под брадичката и потънаха дълбоко, с цялата си дължина.