— Грешките ти са по-пагубни от техните.
— Аз не греша! Аз съм Просветленият!
— Просветлението ни осенява след дългогодишни размисли, а не чрез заслепение.
— Ецио Аудиторе, часът ти настъпи!
Чезаре замахна с меча си, нанасяйки неочакван и коварен удар, но Ецио успя да го парира и да блокира острието му. Борджия изгуби равновесие, асасинът го сграбчи за китката и изби меча му, който изтрополи върху плочника.
Бяха застанали до ръба на бойниците и виждаха как долу наварските войски ликуват победоносно. Не плячкосваха обаче, защото бяха отвоювали свой град.
Чезаре посегна да извади камата си, но Ецио разсече китката му и ръката му увисна безпомощно. Чезаре се олюля заднишком, с лице, сгърчено от гняв и болка.
— Тронът ми принадлежеше! — каза той като дете, лишено от играчката си.
— Да искаш нещо не ти дава правото да го притежаваш.
— Какво знаеш ти? Нима не си копнял за нищо?
— Истинският водач вдъхва сила на подчинените си.
— Аз мога да поведа човечеството към нова епоха!
Ецио забеляза, че Чезаре е на сантиметри от ръба на стената и вдигна сабята си:
— Историята ще заличи името ти! Почивай в мир!
— Не можеш да ме убиеш! Никой не може да ме убие!
— Тогава те оставям в ръцете на съдбата — отвърна Ецио.
Пусна сабята, сграбчи Чезаре Борджия и с едно-единствено отмерено движение го блъсна надолу. Той полетя към каменните плочи на стотина стъпки под тях, но Ецио не погледна надолу — бремето на дългата битка срещу Борджия се свлече от плещите му.
Отново беше 24 юни — четирийсет и осмият рожден ден на Ецио. Ецио, Макиавели и Леонардо се бяха събрали в обновената щабквартира на асасините на остров Тибър, която сега се издигаше гордо пред очите на всички.
— Много скромно тържество — отбеляза Леонардо. — Можех да ти организирам истински карнавал…
— Да почакаме още две години — усмихна се Ецио. — Поканихме те по друг повод.
— Който е? — полюбопитства Леонардо.
Макиавели — с леко изкривено, но напълно заздравяло рамо — каза:
— Искаме да ти отправим покана.
— Още една?
— Да се присъединиш към нас — тържествено обяви Ецио. — Да станеш член на Братството на асасините.
Леонардо се усмихна тъжно.
— Значи бомбите ми са пожънали успех. — След кратко мълчание продължи: — Благодаря ви, приятели. Знаете колко уважавам каузата ви и ще я подкрепям, докато съм жив. Никога няма да разкрия тайните ви. Но аз следвам друг път и той е самотен. Затова ми простете, но не мога да приема.
— Подкрепата ти е равностойна на принадлежността ти към нас. Но не можем ли да те убедим, стари приятелю?
— Не, Ецио. Освен това заминавам.
— Заминаваш? Закъде?
— Ще се върна в Милано, а оттам ще отпътувам за Амбоаз.
— За Франция?
— Казват, че е аристократична страна, и там избрах да прекарам последните си дни.
Ецио разпери ръце.
— Тогава няма да те задържаме, стари приятелю. — Той замълча. — Значи пътищата ни се разделят…
— Как така? — попита Леонардо.
— Аз се връщам във Флоренция — отвърна Макиавели. — Там ме чака много работа. — Намигна на Ецио. — И трябва да напиша онази книга.
— Как ще я озаглавиш?
Макиавели погледна спокойно Ецио.
— „Владетелят“ — отговори той.
— Изпрати Клаудия при мен.
— Непременно. Рим й липсва, а и ще те подкрепя да изпълняваш задълженията си на ментор на Братството.
Макиавели погледна водния часовник.
— Време е.
Тримата станаха едновременно и се прегърнаха тържествено.
— Сбогом.
— Сбогом.
— Сбогом.