Крейг Ръсел
Братът Грим
На Уенди
Признателност
Много се забавлявах, докато изпипвах тази мрачна заплетена история. Бих искал да благодаря на всички, които ми помагаха, и при това се забавляваха дори повече от мен.
Преди всичко и най-вече на жена ми Уенди, която беше възторжена почитателка на „Братът Грим“ от самото начало и чиято подкрепа и бележки по първия вариант ми помогнаха да направя от него по-добра книга. На моите деца Джонатан и Софи, на майка ми Хелън — любителка на трилъри, и на моята сестра Марион. Дължа специална благодарност на Бий Блек и Колин Блек, на Алис Еърд и Тони Бурке, и на Холгър и Лоте Унгър за тяхното приятелство, подкрепа и безценни съвети.
Безкрайно благодаря на моя агент Карол Блейк, чиято енергия, отговорност и ръководство допринесоха за международния успех на серията за Ян Фабел, както и на Оли Мънсън и Дейвид Еди от Литературната агенция на Блейк Фридман. Пол Сайди, моят редактор, винаги е бил голям привърженик на работата ми и аз му благодаря за времето, усилията и мислите, които посвети на тази книга.
Дължа най-дълбока благодарност на: първия главен комисар в хамбургската полиция Улрике Сведен за прочитането на първата редакция и поправянето на техническите неточности, както и за цялата информация, помощ и контакти, които ми предостави журналистката Аня Зийг, която прочете ръкописа ми, за да се увери, че правилно съм описал подробностите за източна Фризия, и направи още множество безценни коментари; д-р Аня Ловит, която също прочете и обсъди с мен първия вариант; Дирк Бранденбург и Бирте Хел, и двамата от хамбургския отдел убийства; Петер Баустиан от полицейския участък Давидваше и Роберт Голц от полицейското управление Хамбург; Удо Рьобел, бивш главен редактор на „Билд“, вече и той автор на криминални романи, за ентусиазма и подкрепата му; Мензо Хайл, главен редактор на „Хамбургер Абендблат“, за интереса към работата ми и за това, че ми изпращаше по въздушна поща вестника всеки ден, за да ме държи напълно информиран за събитията в Хамбург.
Признателно благодаря на всичките си издатели в Обединеното кралство, Германия и по света, които имаха положителен принос за серията с Ян Фабел.
1.
9:30 ч., сряда, 17 март
плаж Елбстранд
Бланкенезе, Хамбург
Фабел леко погали бузата й с опакованата си в ръкавица ръка. Глупав жест. Може би неподходящ, но му се струваше някак си необходим. Видя, че показалецът му трепери около овала на бузата й. Почувства стягане и паника в гърдите си, когато осъзна колко силно тя му напомня за дъщеря му Габи. Едва се усмихна, напрегнато, насила, и усети, че устните му треперят, а мускулите на лицето му се изопват от усилието. Тя го гледаше с големите си очи. Немигащи лазурносини очи.
Паниката на Фабел се засили. Искаше му се да я прегърне и да й каже, че всичко ще се оправи. Но не можеше. Пък и нищо нямаше да се оправи. Тя все още го приковаваше със своя немигащ, нетрепващ лазурен поглед.
Фабел усети присъствието на Мария Клее зад себе си. Дръпна ръката си и се изправи.
— На колко години е? — попита той, без да се обърне към Мария, като не откъсваше поглед от очите на момичето.
— Трудно е да се каже, на около петнадесет-шестнадесет. Още не знаем името й.
Сутрешният ветрец гребна шепа фин пясък от плажа на Бланкенезе и го завъртя като питие, разбъркано в чаша. Няколко песъчинки попаднаха в очите на момичето, полепнаха върху бялото, но тя пак не мигна. Фабел разбра, че не може да гледа повече, и отмести очи. Бръкна дълбоко в джобовете на сакото си, обърна глава и се огледа, като просто търсеше нещо, което да измести от очите му образа на убитото момиче. И стигна чак до фара на Бланкенезе, целият на бели и червени ивици. Погледна Мария. Вторачи се в синьо-сивите й очи, които не говореха много за нея. Понякога показваха хладина, липса на емоция, освен ако не я познаваш добре. Фабел въздъхна, сякаш огромна болка търсеше изход навън.
— Понякога не знам дали все още мога да се занимавам с това, Мария.
— Знам какво ти е — каза тя, като погледна към момичето.
— Не… Сериозно говоря, Мария. Върша го толкова отдавна и понякога ми се струва, че вече ми е предостатъчно… Боже мой, тя толкова прилича на Габи…
— Защо не оставиш този случай на мен? Поне засега. Ще се заема с разследването.
Фабел поклати глава. Трябваше да остане. Трябваше да огледа. Да понесе болката. Беше привлечен отново към момичето. Очите, косата, лицето му. Ще запомни всяка подробност. Това лице, прекалено младо, за да бъде мъртво, ще остане в гънките на паметта му заедно с другите лица — някои млади, някои стари, но всички мъртви — от годините на разследвани убийства. Не за пръв път Фабел изпита негодувание срещу неизбежно еднопосочните си отношения с тези хора. Знаеше, че през следващите седмици и месеци ще опознае това момиче — ще говори с родителите, братята и сестрите, с приятелите й. Ще научи навиците й, любимата й музика, хобитата, които са я радвали. След това ще навлезе по-дълбоко. Ще измъква важни тайни от най-близките й приятели; ще чете дневника, който е държала скрит от света. Ще споделя мислите й, които е предпочела да не споделя. Ще прочете имената на момчетата, които тайно е надрасквала. Ще си изгради пълна картина на надеждите и мечтите, духа и личността на момичето, което е гледало с тези лазурни очи.