— Как е умряла? — попита фрау Елерс.
— Мисля, че не бива да говорим по въпроса, докато не се уверим, че това наистина е Паула — каза Фабел. Отчаянието по лицето на госпожа Елерс се засилваше. Долната й устна трепереше. Фабел отстъпи. — Жертвата е била удушена.
Тялото на госпожа Елерс се разтърси от мълчаливи ридания. Ана пристъпи напред и обгърна с ръка раменете й, но госпожа Елерс се дръпна назад. Настъпи неловка тишина. Фабел зашари с очи по стаята. На стената имаше голяма снимка в рамка. Явно беше направена с обикновен фотоапарат и беше увеличена повече от допустимото. Структурата й беше зърнеста и момичето в центъра на снимката се взираше оттам със зачервени клепачи. Беше Паула Елерс. Тя се усмихваше на фотоапарата иззад голяма торта за рожден ден, украсена с цифрата тринадесет. По гърба на Фабел пробягаха студени тръпки, когато разбра, че тя го гледа от деня, преди да я изтръгнат от семейството й.
— Кога можем да я видим? — попита господин Елерс.
— Уредихме местната полиция да ви вземе тази вечер, ако нямате нищо против — отговори Ана. — Ще се срещнем там. Кола ще ви вземе в девет и трийсет вечерта. Знам, че е късно…
Господин Елерс я прекъсна.
— Няма значение. Ще чакаме.
По пътя към колата Фабел усети напрежение в движенията на Ана. А тя мълчеше.
— Добре ли си? — попита той.
— Не съвсем. — Тя погледна назад към малката къща с грижливо гледана градина и червен покрив. — Трудно беше. Не знам как са издържали това толкова дълго. Толкова чакане… Толкова надежда… Те са разчитали на нас да намерим малкото им момиче и когато направихме това, не можем да им го доведем живо.
Фабел отговори чак когато вече седяха в колата.
— Боя се, че точно така става. Щастливият край настъпва на кино, не в истинския живот.
— Но изглеждаше сякаш ни мразят.
— Мразят ни — каза Фабел примирено. — Но кой може да ги упрекне? Както казваш, предполага се, че трябваше да им я върнем жива, а не да им кажем, че сме намерили трупа й захвърлен някъде си. Те са разчитали на нас да им осигурим щастлив край. — Фабел запали мотора. — Все пак нека останем съсредоточени върху случая. Време е да извикаме криминалния комисар Клат.
Нордерщед е официално раздвоен. Той е част от Голям Хамбург, телефонните му номера започват със същите начални цифри — 040 — и когато Фабел и Ана караха през Фулсбютел и Лангенхорн към Нордерщед, имаха чувството, че се движат през столичния град. И все пак полицията на Хамбург тук нямаше юрисдикция. В Нордерщед действаше полицията на провинция Шлезвиг-Холщайн. Обаче поради тясното им съседство и постоянното преплитане на случаите тукашните полицаи имаха по-тесен контакт с полицията на Хамбург, отколкото със собствените си сили в спокойния пейзаж и малките градчета на Шлезвиг-Холщайн. Ана беше позвънила предварително, за да уреди среща с комисар Клат в полицейския участък в Среден Нордерщед в градчето Ратхаузалее.
Когато пристигнаха в полицейския участък, не ги отведоха, както очакваха, в централния офис. Вместо това млада полицайка от школата за полицаи ги заведе в гола стая без прозорци, предназначена за разпити, и попита дали не искат кафе, на което и двамата отговориха утвърдително. Ана мрачно огледа стаята и след излизането на полицайката с Фабел си размениха многозначителни погледи.
— Вече знам какво е да си заподозрян — каза Ана.
Фабел се усмихна иронично.
— Напълно. Смяташ ли, че искат да ни подскажат нещо?
Ана не успя да отговори. Вратата на стаята се отвори и влезе мъж на около тридесет и пет години. Беше нисичък и набит и имаше едро, но незапомнящо се лице, обрамчено с тъмна коса и щръкнала брада. Той широко се усмихна на двамата офицери от Хамбург и се представи като криминален комисар Клат. После сложи на масата папката, която носеше под мишница, и с жест покани гостите да седнат.
— Съжалявам, че сме набутани тук — каза Клат. — Фактически това не е постоянното ми работно място. Всъщност съм настанен в участъка на Ойропаале, но си помислих, че за вас ще е по-лесно да дойдете тук. Те ми направиха услуга… Но се страхувам, че приемната ни е малко по-скромна, отколкото очаквах. — Той седна. Сърдечността на лицето му се смени с по-мрачно изражение. — Значи сте открили Паула…
— Истината е, комисар Клат, че още не сме сигурни в това, докато родителите й не идентифицират трупа.