— Мисля, че си прав да не преследваш Фендрих прекалено агресивно — каза Хайнер Гьотц. — Проверих в прокуратурата на Шлезвиг-Холщайн. Там никога не е имало нищо срещу него, освен подозренията на един полицейски офицер. Не искам накрая той да ни съди за враждебни действия.
Ван Хайден се облегна назад и отпусна ръце с изправени пръсти и прибрани лакти върху обширното черешово бюро. Беше напрегната поза, сякаш се готвеше за динамично физическо действие. Той гледаше Фабел, но сякаш беше другаде и в друго време.
— Като дете обичах приказките на Братя Грим. „Дървото, което пее и звъни“ например. Най-много ми допадаше това, че те бяха винаги по-мрачни от обикновените детски приказки. По-бурни. Затова децата ги харесват. — Ван Хайден се наведе напред. — Трябва да го намерите, Фабел. И то бързо. При скоростта, с която този маниак убива, не можем да си позволим лукса да го преследваме със седмици и месеци. Действията му ескалират прекалено бързо.
Фабел поклати глава.
— Не, не ескалират, господин криминален директор. Това не е подхранване на ярост. Всички тези убийства са изпипани детайлно, може би още преди години. Той работи по предварително разработен план.
Фабел млъкна, но тонът му подсказваше, че не е казал всичко. Ван Хайден долови това.
— Добре, Фабел, нека чуем докрай.
— Това е просто мое усещане. Поредна причина да бързаме да го хванем. Смятам, че видяното досега е само прелюдия. Струва ми се, че той изгражда нещо много по-голямо. Финал. Нещо зрелищно.
Като се върна в кабинета си, Фабел отново взе скицника. Намери страницата, на която беше обобщил разследването досега, и отвори нова, празна. Тя го гледаше и приканваше да й повери някакви нови мисли. Най-горе той написа заглавията на всички приказки, имитирани досега от убиеца. Отдолу написа думи, които асоциираше с всяка приказка. Както очакваше, колкото повече се приближаваше до последното убийство, Червената шапчица, толкова повече пишеше: теми, имена, отношения. Баба. Мащеха. Майка. Вещица. Вълк. Той още работеше върху приказките, когато позвъни телефонът на бюрото му.
— Здравей, шефе. Мария е. Може ли да се срещнем в Института по съдебна медицина? Речната полиция току-що е извадила труп от Елба. Аз бих отменила всякакви планове за обяд.
Всеки умрял от неясна смърт, за която няма подписан от лекар смъртен акт, се оказва в Института по съдебна медицина. За тяло с окачена тежест и хвърлено в Елба това е единственото място.
С влизането си в моргата Фабел усети обичайната оловна вълна на погнуса и ужас. Тук винаги присъстваше онази миризма. Не само на смърт, а и на дезинфектанти, на почистващи препарати. Предизвикващ гадене коктейл, който никога не изчезва. Придружител заведе Фабел, Мария и комисаря от патрулната лодка на речната полиция, която беше намерила трупа, в студената морга със стоманените чекмеджета. Фабел отбеляза с безпокойство, че пристанищният полицай изглежда крайно отвратен. Полицаят, разбира се, вече беше видял трупа, когато са го вадили от реката, и явно никак не се радваше пак да се срещне с него.
— Този е малко вмирисан.
Служителят от моргата остави миг възможност предупреждението да проникне до съзнанието, после завъртя ръчката, отвори вратата и измъкна металната вана, в която беше тялото. Връхлетя ги вълна отвратително зловоние.
— По дяволите!
Мария направи крачка назад, а Фабел усети как речният полицай се изопва до него. Самият Фабел се бореше да контролира отвращението си и най-вече стомаха си, който се надигаше силно при вида и миризмата на трупа пред него.
На таблата лежеше гол мъж, около метър и седемдесет и пет сантиметра висок. Беше трудно да се каже какво е било телосложението или дори етническата му принадлежност, защото тялото беше подпухнало и обезцветено от водата. По-голямата част от раздутия торс беше покрита с татуировки, които леко бяха побледнели от разпъването на кожата. Татуировките представляваха главно сложни образи и фигури, а не обичайните голи жени, сърца, черепи, кинжали и дракони. Дълбоко назъбване обхващаше подпухналия торс като масивен ръб и прекалено опънатата кожа беше се пукнала. Мъртвецът имаше дълга посивяла коса, вързана отзад на опашка.
Гърлото му беше прерязано. Фабел видя белезите от правия страничен удар, но навсякъде около разреза кожата и плътта изглеждаха разкъсани.
Истинският кошмар беше в пораженията на лицето. Плътта около очните орбити и устата беше разпрана и разръфана. Проблясваха кости през парцалите кожа и плът. Зъбите на жертвата се хилеха в усмивка без устни.