Фабел забеляза, че сред другите паркирани коли е поршето на Сузане. Веднъж да се случи да работят горе-долу по едно и също време — вероятно двамата ще могат да се видят за малко по-дълго.
На вратата ги пропусна възрастен офицер от охраната, в когото Фабел позна бивш старшина от патрулките. В главната приемна видяха униформен офицер от хамбургската полиция, който ги чакаше заедно с Клат и господин и госпожа Елерс. Фабел ги поздрави и попита отдавна ли чакат. Клат отговори, че са дошли преди десетина минути. Един санитар поведе малката група към стаята за идентификации. Количката за мъртъвци, на която лежеше трупът, беше с тъмносиньо покривало, чисто бяло платно криеше лицето. Фабел и Клат преведоха семейството през залата към тялото. Ана обви с ръка рамото на госпожа Елерс и й говореше успокоително, преди да даде знак на санитаря да дръпне чаршафа. Госпожа Елерс остро изпъшка и леко залитна. Фабел видя как господин Елерс се изпъна, сякаш слаб електрически ток накара всичките му мускули да се стегнат едновременно.
Това беше най-кратката тишина. Нямаше и секунда. Но в този нищожно кратък кристален покой Фабел разбра, че момичето на количката не е Паула. И когато госпожа Елерс прониза тишината с дълъг, приглушен, изпълнен с болка стон, той не беше от скръб или загуба, а от възобновена безнадеждност.
След малко всички седяха в приемната и пиеха кафе от автомата. Госпожа Елерс седеше с невиждащ поглед, сякаш погълната от някакъв много далечен момент във времето. Точно обратното — на лицето на съпруга й беше изписано ядосано, объркано, гневно изражение.
— Защо, господин Фабел? — Очите му търсеха погледа на следователя. — Защо ни причинихте това? Тя толкова прилича на Паула… Толкова прилича! Как може някой да бъде толкова жесток?
— Сигурни ли сте, че това не е вашата дъщеря?
— Измина много време. И както ви казах, тя много прилича на Паула, но…
— Това момиче не е моята дъщеря — прекъсна отговора му госпожа Елерс.
Очите й все още бяха безжизнени и унесени, но гласът й беше пропит с твърда, безкомпромисна решителност. Това беше повече от мнение — беше неопровержима, неоспорима увереност. Фабел усещаше как стоманата на нейната воля прониква в него и част от нея остава там запечатана. Той чувстваше как гняв и омраза се надигат у него като горчива злъч. Някой не само беше прекъснал млад живот, той злобно беше забил и завъртял дълъг нож в самото сърце на друго семейство. И това беше само началото: имаше пълно основание да се предполага, че убиецът на момичето на плажа наистина е похитил и убил Паула Елерс преди три години. Защо иначе ще замесва семейство Елерс в своята отвратителна игра? Един труп, две убийства. Едно семейство бе върнато към възкръсналите страдания на несигурност и неразумна, неоснователна надежда.
— Очевидно имаме работа с много объркана и зла личност. Който е убил това момиче е искал точно това — да седим сега тук, гневни, изпълнени с болка и питащи защо. Това също е сцена на неговото престъпление като тази на плажа, където беше оставил тялото на мъртвото момиче.
Господин Елерс се беше вторачил във Фабел неразбиращо, сякаш беше проговорил на японски. Жена му фиксираше следователя с очи като прожектори.
— Искам да го хванете. — Тя местеше лъча на погледа си от Фабел към Клат и обратно, сякаш разпределяше тежестта на думите върху двамата. — Наистина искам да го хванете и да го убиете. Знам, че не мога да искам това от вас, но мога да изисквам да го заловите и накажете. Мога да очаквам поне това.
— Обещавам ви, че ще направя всичко възможно да намеря това чудовище — каза Фабел и беше абсолютно искрен.
Двамата с Ана придружиха Клат и семейството до колата на паркинга. Клат се обърна към Фабел. Тъгата на лицето му се беше върнала, но този път беше по-силна, някак изострена от гнева.
— Това мъртво момиче е ваш случай, господин главен комисар. Но със сигурност има някаква връзка между нейната смърт и случая Паула Елерс. Ще ви бъда задължен, ако ме държите в течение на всичко, което би могло да има отношение към случая Елерс.