— Не се съмнявам, че е точно така, но ми се струва, че има… — Фабел търсеше най-подходящата дума. — … ами нещо като свободен стил към тях. Тълкуване, ако предпочитате.
— И не се придържа строго към книгата?
— Да. — Фабел замълча. Възрастна жена мина край тях с куче на каишка. — Защо не ми казахте, че скулпторът е ваш брат? Че той е създал статуетката в кабинета ви?
— Защото сметнах, че това не е ваша работа. И че няма нищо общо с предмета на разговора ни. Което ме кара да попитам защо смятате, че е ваша работа. Подозирате ли ме, господин Фабел? Искате ли пълен отчет кога къде съм се намирал? — Очите на Вайс се свиха и тежките вежди засенчиха първите искри на мрачен огън. — О, виждам логиката ви. Може би лудостта цари в семейството. — Той наведе масивната си глава към Фабел. — Може да съм и лунатик.
Фабел устоя на изкушението да се отдръпне и издържа погледа на Вайс.
— Добре, нека кажем, че имам почва за подозрения. Книгата ви излиза и внезапно започват серия убийства, които следват същите специфични теми като вашия роман. В добавка тези убийства ви поставят под светлината на прожекторите, като повишават интереса към вашата книга и нейните продажби. Това най-малкото легитимира интереса ми към вас.
— Разбирам… Значи съм в светлината на полицейските прожектори, както и на медийните? — В усмивката, разтегнала устните на Вайс, липсваше и намек за топлота. — Ако ми дадете списък на дати и часове, за които искате да ви дам сведения, ще ви предоставя нужната информация.
— Вече съм го приготвил. — Фабел извади сгънат лист от вътрешния си джоб. — Всички дати и часове са тук. И където е възможно, би било полезно да посочите някого, който би могъл да потвърди посоченото.
Вайс взе списъка и го пъхна в джоба на сакото си, без да го погледне.
— Ще се погрижа. Това ли е всичко?
Фабел се наведе напред, като опря лакти на коленете си. Гледаше жената и кученцето, които завиваха на ъгъла.
— Слушайте, господин Вайс, вие явно сте много интелигентен човек. Съвпадението между книгата ви и тези убийства не е главната причина да съм тук. Предполагам, че сте почти експерт по въпроса какво движи действията на този убиец. Необходимо ми е да го разбера. Трябва да разбера какво си мисли, че вижда в тези приказки.
Вайс пак се отпусна на пейката и простря големите си ръце на коленете си. Загледа паветата до краката си за момент, сякаш обмисляйки думите на Фабел.
— Добре. Но не знам как да ви помогна. Не мога да предложа никакво специално прозрение за мотивите му. Това е негова действителност, не моя. Но ако искате мнението ми, тя няма нищо общо с приказките на Братя Грим. Това, което върши, е негово собствено изобретение. Както моята книга няма нищо общо с действителния Якоб Грим. Нито пък с приказките на Братя Грим. Те са… хмм, нещо като фон на това, което аз си измислих. — Вайс замълча и посочи бюргерските барокови къщи пред тях. — Погледнете. Ние седим тук, заобиколени от история. По време на сезона и Петерщрасе, и Хютен, и Неандерщрасе зад ъгъла са пълни с туристи, най-вече американци, потопени във великолепието на тези къщи от късното средновековие. Но, както знаете, в което съм повече от сигурен, всичко това е лъжа. Тези прекрасни барокови градски къщи са построени в края на шейсетте и началото на седемдесетте години. Никога по-рано тук не е имало такива къщи. Те дори не са реконструкции, те просто са имитации, фалшификации. Естествено, построени са съгласно истински исторически планове за такива къщи, но не са от тук, от това място, от това време. От никое време.
— Какво искате да кажете, господин Вайс?
— Просто, че вие и аз, и всеки, който знае историята на Хамбург, е наясно с това. Но повечето хора са невежи. Те идват тук, седят на тези пейки като нас сега, и попиват усещането за тяхната история, за историята на Германия. И това е, което преживяват. Което чувстват. Това е тяхната реалност, защото вярват в нея. Те не виждат измама, защото тя не е явна.
Вайс потри длани в коленете си разочаровано, сякаш все още се мъчеше да оформи мислите си.
— Попитахте ме за брат ми. Не споменах, че той е автор на произведението в кабинета ми, защото всичко това още е прекалено реално за мен. Прекалено болезнено. Радвах се, когато Даниел се самоуби, и все още ми е трудно да се справя с това. Той така се измъчваше към края, че изпитах облекчение, когато свърши. Казах ви, Даниел вярваше, че е ликантроп, върколак. Наистина вярваше в това — за него то беше абсолютна, неоспорима, отвратителна действителност. Беше мой по-голям брат и аз много го обичах. Беше всичко, което исках да бъда. После, когато станах на дванадесет, а той на седемнадесет години, започна да получава тези пристъпи. Аз виждах това, господин комисар. Виждах брат си в ноктите на невидима сила, която го разкъсваше. Не беше само психическо терзание, което го караше да вие и реве, беше силна физическа болка. Всяко сухожилие се усукваше и разпъваше, костите му се извиваха, тялото му се разкъсваше от невероятна болка, докато променяше формата си. Същественото е, че той изпитваше всичко това. Всичко за него беше съвсем реално. Но не и за нас. — Вайс отмести вторачения поглед, с който беше приковал Фабел. — Оттам ми дойде идеята за моите разкази „Избрани светове“. Написах за Даниел още в първия от тях. Направих го вълк. Не вълкоподобен, а вълк-крал, господар на всички вълчи глутници в света. Създадох го щастлив и свободен — свободен от болка — в моя разказ. И това стана моята реалност за него. — Вайс отново замълча. Фабел виждаше мъката в тъмните му очи. — Ето затова грешите, като смятате, че вашият убиец не се придържа строго към книгата, към автентичните приказки. Просто това е негова книга. Негова реалност.