Сузане го видя да пристига и го чакаше на вратата на апартамента. Беше с преголямата тениска, с която спеше. Лъскавата й черна коса се спускаше по раменете й, лицето й беше без грим. Имаше моменти, неочаквани мигове, когато Фабел оставаше поразен от красотата й. Когато я погледна в този момент, на прага на жилището й, се случи същото.
Апартаментът й беше много по-голям от неговия и украсен с вкус, но имаше оттенък на традиционност в стила, който липсваше на северняшкия минимализъм в жилището на Фабел.
— Изглеждаш уморен — каза Сузане и погали лицето му.
Заведе го във всекидневната, после отиде в кухнята и се появи с чаша вино и бутилка бира.
— Заповядай, „Йевер“ е. — Тя му подаде бутилката. — Имам запас специално за теб.
— Благодаря. Добре ще ми дойде.
Той отвори студената остра фризийска бира. Сузане седна до него на дивана с подвити под себе си крака. Тениската се повдигна и откри копринената кожа на бедрото й.
— За какво искаше да говорим толкова спешно? — усмихна се тя. — Не че не ми е много приятно да те видя. Но ми се стори, че искаш да обсъдим разследването, а знаеш отношението ми към служебните разговори…
Фабел я прекъсна, като я привлече към себе си и я целуна дълго и горещо. Когато я освободи, още дълго я гледа.
— Не — каза той най-после. — Не съм дошъл да говорим по работа. Мислих много. За нас двамата.
— О! — възкликна Сузане. — Звучи страшничко.
— Май на никъде не отиваме с тези отношения. Предполагам, че е така, защото и двамата сме задоволени, всеки по свой начин. И ти може би не искаш нищо повече от това, което имаме. — Той замълча, като търсеше в очите й някаква реакция. Но прочете само търпение. — Аз разруших брака си. Не знам къде сбърках, но мисля, че е защото не направих достатъчно, за да го поддържам жив. Не искам това да стане с нас. Наистина държа на теб, Сузане. И искам това да продължи.
Тя се усмихна и отново погали бузата му. Ръката й беше прохладна от чашата.
— Но, Ян, всичко е чудесно. И аз искам да продължи.
— Искам да живеем заедно. — Тонът на Фабел беше решителен, почти рязък. Тогава той се усмихна и гласът му омекна. — Наистина бих искал да живеем заедно, Сузане. Ти какво мислиш?
Тя вдигна вежди и въздъхна дълбоко.
— Не знам. Наистина не знам, Ян. И двамата обичаме жилищата си. И двамата сме хора със силна воля. Това не е проблем сега, но ако живеехме заедно… Не знам, Ян. Както казваш, имахме хубави преживявания досега, не искам да ги развалям.
— Не мисля, че ще се влошат. Смятам, че това би ги укрепило.
— Имала съм връзка и преди. — Сузане спусна краката си на пода. Наведе се напред, опря лакти на коленете си и обгърна чашата си с две ръце. — Живяхме заедно известно време. Отначало не забелязвах това, но той беше много властна личност. — Тя горчиво се засмя. — Аз, психологът… не можах да разпозная един авторитарен перко! Във всеки случай това не беше добре за мен. Чувствах се подценена. След това безполезна. Престанах да вярвам в себе си, престанах да се доверявам на собствените си преценки. Напуснах го, преди да разруши последните остатъци на самоуважение в мен.
— Мислиш, че съм като него?
— Не, разбира се, че не. — Тя взе ръката му. — Просто изгубих много време да създам усещане за независимост у себе си.
— Боже, Сузане, не търся домакиня вкъщи! Търся партньор. Човек, с когото да споделя живота си. И единствената причина да търся това си ти. Преди да те срещна и през ум не ми е минавало нещо подобно. Няма ли поне да си помислиш по въпроса?
— Разбира се, че ще си помисля, Ян. Не ти казвам „не“. Просто ми трябва време да го обмисля. — Тя широко се усмихна. — Знаеш ли какво ще ти кажа? Заведи ме в Силт, както ми обещаваш от много време. Да поживея в хотела на брат ти. Направи това и ще ти дам отговор.
Фабел се усмихна.
— Дадено.
Те се любиха силно, горещо, после заспаха. Чувство на задоволеност изпълваше Фабел в дълбокия му сън. По-дълбок, по-здрав, отколкото бе седмици наред.
Събуди се внезапно. Нещо се беше протегнало в дълбините, за да го намери и измъкне неочаквано на повърхността. Лежеше с широко отворени очи и гледаше сенките на тавана. Сузане спеше до него. Нещо някъде в тъмна малка килийка в далечен ъгъл на съзнанието му се блъскаше, за да излезе навън. Той сви крака и седна на ръба на леглото. Какво беше това? Нещо, което беше казал? Или видял? Или и двете? Каквото и да беше, знаеше, че е свързано с убийствата. Някаква връзка, съществуваща на границите. Изправи се, закрачи из всекидневната и се загледа през прозорците на Сузане. Нейният апартамент можеше да се мери с неговия по гледки. Видимостта оттук се простираше над парка и надолу по Елба, но беше непоклатимо ограничена от другите сгради. Две-три коли минаха към Либерман щрасе. Самотно куче бродеше по улицата и Фабел го проследи, докато изчезна от погледа му.