Фабел върна пистолета в кобура, след като предварително видя през рамо, че Вернер и Мария държат Бийдермайер на мушка. Откачи чифт белезници от колана си и хвана китката на пекаря, като го обърна с гръб към себе си, за да ги закачи. Докосването до Бийдермайер го накара още по-силно да усети неговата маса и скрита сила. Китките бяха дебели и здрави, но за негово облекчение гигантът не оказа съпротива.
Когато извеждаха главния пекар навън към колите, минаха край Вера Шилер. Тъмният й поглед се задържа върху Бийдермайер, когато го водеха към изхода. Той спря и Фабел и Вернер усетиха, че държат неконтролируем обект. Усмивката изчезна от лицето на арестувания.
— Съжалявам — каза й той тихо.
Тя изсумтя, сякаш да изхвърли нещо достойно за презрение. Бийдермайер продължи нататък. Госпожа Шилер стисна лакътя на Фабел и той даде знак на Хенк и Ана да се присъединят към Вернер. Когато се обърна към Вера Шилер, в очите й имаше нещо като предизвикателство. Гласът й беше леден и остър като бръснач.
— Обичах съпруга си, господин Фабел. Обичах го много, много силно. — Изражението й остана твърдо, но сълза се процеди от ъгъла на окото й надолу по бузата. — Исках да знаете това.
Настаниха Бийдермайер на задната седалка в колата на Фабел, превит в тясното пространство. Вернер седна до него и въпреки високия си ръст изглеждаше направо дребен до пекаря.
Преди да запали мотора Фабел се обърна към Бийдермайер.
— Казахте, че сте си свършил работата. Защо го казахте? Знам, че не сте свършил всичко запланувано. Проследих връзките… Приказките… Има най-малко още една за довършване.
Бийдермайер се ухили и бръчиците около очите му пак станаха дълбоки бразди. И отново напомни на Фабел усмивката на брат му Леке и тази мисъл го вледени.
— Търпение, господин главен криминален комисар. Търпение.
59.
13:30 ч., петък, 30 април
Управление на полицията, Хамбург
Фабел, Мария и Вернер чакаха в стаята за разпити. Бяха обсъдили стратегията още преди да дойдат и сега седяха в неловко мълчание. Всеки се чудеше какво да каже, за да наруши тишината. Но никой не можа да го направи. Вместо това Фабел и Вернер седяха до масата с магнетофон и микрофон в средата, а Мария се облягаше на стената.
Чакаха да доведат чудовището.
Чуха стъпки. Фабел знаеше, че това е медицински невъзможно, но можеше да се закълне, че усеща как се вдига кръвното му налягане. Стягаха го гърдите. Вълнение, ужас и решителност се смесваха в емоция без име. Стъпките спряха и униформен полицай отвори вратата на стаята за разпити. Други двама униформени въведоха окования в белезници Бийдермайер в стаята. Изглеждаха незначителни край неговото туловище.
Пекарят седна срещу Фабел. Сам. Беше отказал защитник. Двамата униформени полицаи стояха мълчаливи зад него до стената. Лицето му изглеждаше отпуснато, дружелюбно, приятно. Лице, на което би могъл да се довериш. Човек, с когото би поприказвал в бара. Той протегна ръце, като ги изви назад, за да покаже белезниците. Леко изви глава настрана.
— Моля ви, господин Фабел. Знаете, че не представлявам никаква опасност за вас и колегите ви. Нито пък имам желание да бягам от ареста.
Фабел даде знак на един от униформените полицаи, който пристъпи напред, отключи белезниците и ги свали. После зае мястото си до стената. Фабел включи записващия апарат.
— Господин Бийдермайер, отвлякохте ли и убихте ли Паула Елерс?
— Да.
— Отвлякохте ли и убихте ли Марта Шмид?
— Да.
— Убихте ли…
Бийдермайер вдигна ръка и се усмихна със своята обезоръжаваща добродушна усмивка.
— Моля ви. Мисля, че за да спестим време, е по-добре да направя следното изявление. Аз, Якоб Грим, брат на Вилхелм Грим, регистратор на езика и душата на германските народи, отнех живота на Паула Елерс, Марта Шмид, Хана Грюн, Маркус Шилер, Бернд Унгерер, Лаура фон Клостерщад, курвата Лина — съжалявам, никога не съм знаел фамилното й име — и татуировчика Макс Бартман. Убих всичките. И се наслаждавах на всяка една секунда от всяка една смърт. Доброволно признавам, че ги убих, но не съм виновен в нищо. Техният живот беше маловажен. Единственото значение, което имаше всеки от тях, се крие в начина, по който умря. И в тази универсална, извън времето истина, която изразиха със смъртта си. В живота те не струваха нищо. Като ги убих, аз ги направих ценни.