— Господин Бийдермайер, за протокола, не можем да приемем признание от друго име, освен вашето истинско.
— Но аз ви казах истинското си име. Казах ви името на своята душа, не измислицата, записана в личните ми документи. — Бийдермайер въздъхна, сякаш отново угаждаше на дете. — Ако това ви харесва повече, аз, известен на вас под името Франц Бийдермайер, признавам, че съм убил всички тези хора.
— Помагаше ли ви някой да извършите всичките тези убийства?
— Разбира се! Естествено!
— Кой?
— Брат ми — кой друг?
— Но вие нямате брат, господин Бийдермайер! — каза Мария. — Вие сте единствено дете.
— Разбира се, че имам брат! — За пръв път дружелюбното изражение изчезна и беше заменено от нещо безкрайно по-застрашително. Хищно. — Без брат си аз съм нищо. Без мен той е нищо. Ние се допълваме един друг.
— Кой е брат ви?
Снизходителната усмивка на Бийдермайер се върна.
— Ама вие го познавате! Вече сте се срещали.
Фабел направи жест на недоумение.
— Познавате брат ми, Вилхелм Грим, под името Герхард Вайс.
— Вайс?! — обади се Мария иззад Фабел. — Твърдите, че писателят Герхард Вайс е извършил тези престъпления с вас?
— Първо, това не са престъпления. Те са творчески действия, в тях няма нищо разрушително. Те са въплъщение на истини, които се коренят поколения назад. Ние с брат ми само съобщаваме тези истини. Той не е извършил нищо с мен. Той ми сътрудничи. Точно както и преди двеста години.
Фабел се облегна назад и се вгледа в Бийдермайер. Доброжелателното, сбръчкано от усмивки лице контрастираше със заплахата, неизбежно присъща на огромната му фигура. Ето защо си си слагал маска, помисли си Фабел. Ето защо си криел лицето си. Той си представи ужасяващата гледка, която е представлявал маскираният Бийдермайер. Дивия ужас, който жертвите му сигурно са изпитвали, преди да умрат.
— Но истината, господин Бийдермайер, е, че Герхард Вайс нищо не знае за това, нали? Освен писмото, което сте изпратил до неговите издатели, не е имало истински, реален контакт между вас.
Бийдермайер отново се усмихна.
— Вие май не разбирате, нали, господин главен криминален инспектор?
— Може би не разбирам. Трябва да ми помогнете да разбера. Но първо ще ви задам важен въпрос. Може би най-важният за днес. Къде е тялото на Паула Елерс?
Бийдермайер се наведе напред и сложи лакти на масата.
— Ще си получите отговора, господин Фабел. Обещавам. Ще ви кажа къде е тялото на Паула Елерс. Но още не. Първо ще ви кажа как я намерих и защо я избрах. И ще ви помогна да разберете специалната връзка между брат ми Вилхелм, когото познавате като Герхард Вайс, и мен. — Той замълча. — Може ли да ми дадете малко вода?
Фабел пак кимна на един от униформените полицаи, който напълни вода в картонена чаша и я сложи пред Бийдермайер. Той я изпи на един дъх и звукът от гълтането се усили в тихата стая за разпити.
— Доставих тортата в жилището на Елерс в деня преди партито за рождения ден, два дни преди да я отвлека. Майка й бързо отнесе тортата, защото искаше да я скрие преди Паула да се върне от училище. Вече се отдалечавах с колата, когато видях Паула да идва иззад ъгъла и да се насочва към къщата. Помислих си: „Какъв късмет! Доставих тази торта точно навреме, тя за малко да види изненадата си“. И тогава Вилхелм ми заговори. Каза ми, че трябва да взема момичето и да го убия.
— Вилхелм беше ли в колата с вас? — попита Вернер.
— Вилхелм винаги е с мен, където и да отида. Беше мълчал толкова, толкова дълго… От детството ми насам. Но винаги съм знаел, че е тук. Наблюдава ме. Планира и описва моите истории, моята съдба. Но толкова се зарадвах отново да чуя гласа му.
— Какво ви каза той? — попита Фабел.
— Каза ми, че Паула е чиста. Невинна. Още неопетнена от покварата и мръсотията на нашия свят. Вилхелм ми каза, че трябва да осигуря да остане такава, че трябва да я спася от разлагане и погубване, като я предам на вечен сън. Каза ми, че трябва да завърша нейната история.
— Тоест — да я убиете?
Бийдермайер сви рамене, с което даде да се разбере, че семантиката е без значение за него.
— Как я убихте?
— Обикновено започвам работа много рано сутрин. Това е неизбежно за пекар, господин Фабел. През половината си живот съм гледал как светът около мен бавно се събужда за настъпващия ден, докато правя хляб — тази най-основна за живота храна. Дори след цялото това време все още харесвам съчетанието на първата дневна светлина с аромата на току-що изпечен хляб. — Бийдермайер замълча, временно потънал в магията на припомнения момент. — Така или иначе, в зависимост от смяната, в която работя, често свършвам рано и разполагам с много време следобед. Използвах тази свобода и проследих Паула на другия ден, който не беше типичен, защото й беше рожден и ми предлагаше възможност да я отвлека. Но беше учебен ден и докато я следях, внезапно се появи такава възможност, когато пресичаше главния път. Трябваше да взема решение. Много ме беше страх да не ме хванат, но Вилхелм ми заговори и ми каза: „Вземи я сега. Всичко е наред, в безопасност ще бъдеш. Вземи я и довърши историята й сега“. Беше ме страх. Казах му, че ме е страх, че ще извърша нещо лошо и че ще ме накажат за него. Но той ми отговори, че ще ми даде знак. Нещо, което ще докаже, че върша нещо правилно и че всичко ще бъде наред. И ми го даде, господин Фабел. Даде ми истински знак, че контролира съдбата ми, нейната съдба, съдбата на всички нас. Той беше в ръката й, разбирате ли. Държеше го в ръка, когато вървеше към къщи: екземпляр от първия том с нашите приказки. Тогава го направих. Беше толкова бързо. И толкова лесно. Взех я от улицата, после я отнех от света и нейната история свърши. — Замислено изражение се мерна по огромните черти. — Няма да навлизам в неприятни подробности, но Паула почти не разбра какво става. Както се надявам, че знаете, господин Фабел, не съм извратен. Довърших историята й, защото Вилхелм ми нареди. Каза ми да я защитя от злото на света, като я отнема от него. И го направих много бързо и с възможно най-малко болка. Предполагам, че дори след толкова много време подробностите ще ви станат ясни, когато намерите тялото. А аз държа на обещанието си и ще ви кажа точно къде да я намерите. Но не още.