— Гласът на Вилхелм. Казахте, че не сте го чувал отдавна. Кога преди това ви е говорил? Убивал ли сте и преди? Наранявал ли сте някого?
Усмивката отново помръкна. Този път болезнена скръб изпълни изражението на Бийдермайер.
— Обичах майка си, господин Фабел. Беше хубава, умна и богата, с червеникаворуса коса. Почти само това си спомням от нея. Това и гласа й, когато ми пееше, докато лежах в кревата. Не говор. Не мога да си спомня гласа й, когато говореше, но я помня как пееше. И чудесната й дълга коса, която миришеше на ябълки. После престана да пее. Бях прекалено малък, за да разбера, но тя се разболя и я виждах все по-малко и по-малко. Пееше ми все по-рядко и по-рядко. След това си отиде. Умря от рак, когато беше на тридесет, а аз на четири години.
Той замълча, сякаш очакваше коментари, съчувствие, разбиране.
— Продължавайте — каза Фабел.
— Знаете историята, господин Фабел. Нали сте чел приказките, докато ме преследвахте. Баща ми се ожени повторно. Корава жена. Фалшива майка. Жестока, зла жена, която ме караше да й викам „мамче“. Баща ми не се ожени от любов, а поради практичност. Беше капитан на търговски кораб, прекарваше месеци далече от дома и знаеше, че няма да може да се грижи за мен сам. Така че загубих красива майка и получих зла мащеха. Виждате ли? Виждате ли вече? Мащехата ми ме отгледа и колкото повече растях, толкова по-жестока ставаше. После, когато тате получи инфаркт, останах сам с нея.
Фабел кимна и подкани Бийдермайер да продължи. Вече беше наясно със степента на неговата лудост. Беше тотално вплетена в съзнанието старателно изградена психоза. Седнал в сянката на огромен мъж с огромна лудост, Фабел изпитваше нещо близко до страхопочитание.
— Тя беше страшна, ужасна жена, господин Фабел. — Лицето на Бийдермайер също изразяваше нещо като страхопочитание. — Тя държеше само на Бога и Германия. Нашата религия и нашата нация. Единствените две книги, които допускаше в къщата, бяха Библията и приказките на Братя Грим. Всичко друго беше замърсяване. Порнография. Прибра всичките ми играчки. Правели ме мързелив, казваше. Но една си бях скрил: подарък, който баща ми беше ми купил, преди да умре — една маска. Детска маска на вълк. Тази малка маска стана моят единствен таен бунт. После един ден, когато бях на десет години, приятел ми даде назаем весела книга. Криех я из къщата, но тя я намери. Слава богу, не беше на мястото, където криех маската. Но това беше началото. Тогава тя започна. Каза, че щом искам да чета, ще чета. Ще чета нещо чисто, благородно и истинско. И ми даде тома приказки на Братя Грим, който пазела още от детските си години. Каза ми за начало да науча приказката за Хензел и Гретел. После ме караше да я разказвам. Трябваше да стоя до нея и да разказвам приказката дума по дума, без отклонения. — Бийдермайер умолително погледна Фабел и на огромното му лице се появи нещо детинско. — Бях малко момче, господин Фабел. Само момче. И правех грешки. Разбира се, че правех. Това е толкова дълга история… После тя ме биеше. Биеше ме с пръчка до кръв. След това всяка седмица ми се даваше нова приказка за научаване. И всяка седмица си получавах боя. Понякога беше толкова силен, че припадах. И заедно с боя тя ми говореше. Без никакво викане, винаги тихо. Казваше ми, че нищо не струвам. Че съм смахнат, че раста толкова едър и грозен, защото в мен има огромно зло. Научих се да мразя. Мразех я. Но много, много повече мразех себе си.