Бийдермайер замълча. Лицето му беше тъжно. Погледна чашата за вода. Напълниха я и той отпи, после продължи.
— Но започнах да научавам нещо и от приказките. Започнах да ги разбирам и преразказвам. Научих ценен трик как да запомням по-лесно… Гледах отвъд думите. Опитвах се да разбера посланието вътре и да видя, че героите не са реални хора, а символи, знаци. Сили на доброто и злото. Видях, че Снежанка и Хензел и Гретел бяха също като мен безнадеждно впримчени от същото зло, което представляваше моята мащеха. Това ми помагаше да запомня приказките и правех все по-малко и по-малко грешки. И тя имаше все по-малко поводи да ме бие. Но пък наваксваше със суровост… После, един ден, сбърках нещо. Една-единствена дума. Изречение с променена последователност на думите. Не разбрах какво точно беше, но тя ме биеше и биеше. Тогава сякаш целият свят се затресе. Беше като земетресение в главата ми и всичко се мяташе насам-натам. Помня как помислих, че умирам. И се радвах. Можете ли да си представите това, господин Фабел? На единадесет години бях щастлив, че ще умра. Паднах на пода и тя престана да ме удря. Каза ми да стана и разбрах, че се е изплашила да не е прекалила. Но се опитвах да бъда добро момче. Наистина опитвах. Исках да правя каквото ми казва и се опитвах да стана, но не можех. Просто не можех. Усетих вкус на кръв. Беше в устата ми и в носа ми, усещах я топла и в ушите си. Сега, помислих си. Сега ще умра. — Бийдермайер се наведе напред. Очите му бяха пламенни и напрегнати. — И тогава го чух. Тогава за пръв път чух гласа му. Отначало се изплаших. Сигурен съм, че можете да си представите. Гласът му беше силен и благ. Каза ми, че е Вилхелм Грим и че е написал приказките с брат си. „Вече не си сам“, каза ми той. „Аз съм тук. Аз съм разказвачът и ще ти подсказвам.“ И ми подсказваше, господин Фабел. Помагаше ми при приказките. Трябваше да ги разказвам на своето мамче за наказание. След това, след първия път, когато го чух, никога не сбърках нито дума, защото той ми подсказваше какво да кажа.
Бийдермайер се позасмя, сякаш беше посветен във виц, който никой друг в стаята никога не би разбрал.
— Израснах прекалено голям, за да може мамчето да ме бие. Мисля, че даже започна да се бои от мен. Но жестокостта й продължаваше, само че сега използваше думи вместо пръчка. Всеки ден ми казваше колко съм безполезен, че никога никоя жена нямало да ме има, да ме иска, защото съм голям грозен хахо и защото съм толкова лош. Но през цялото време гласът на Вилхелм ме успокояваше, помагаше ми. При всяка обида, с която тя ме замерваше, той ми вдъхваше увереност. И после той замълча. Знаех, че е тук, но просто престана да ми говори и останах сам с проклетата зла отрова на мащехата си.
— А сега се върна и ти каза да убиеш Паула Елерс? — попита Фабел.
— Да, точно така. И знаех, че ще продължи да ми говори, ако правя каквото ми казва. Но тя беше прекалено силна. Мащехата ми. Разбра за Паула. Каза, че ще ме заключи. Че ще трябва да живее със срама от всичко това. Така че ме накара да се отърва от Паула, преди да мога да я използвам… Преди да съм съживил приказката за нея.
— Мамка му… — Вернер клатеше глава невярващо.
— Мащехата ти е разбрала за отвличането и убийството на ученичка?
— Тя дори ми помогна да скрия тялото… Но ще се върнем към това по-късно. В момента искам да разберете, че имах повикване, а тя го опорочи. Тя ми попречи да извърша това, което Вилхелм ми нареди. Тогава той отново замълча. За почти три години. А после мащехата ми замлъкна завинаги преди около три месеца.
— Умря ли? — попита Фабел.
Бийдермайер поклати глава.
— Удар. Той накара старата кучка да млъкне. Запуши й устата, парализира я и я отпрати в болница. Всичко свърши. Тя никога вече няма да ме наранява, обижда и да ми пречи да правя каквото съм намислил. Каквото трябва да извърша.
— Нека отгатна — каза Фабел. — Гласът в главата ти се върна и ти каза отново да убиваш?
— Не. Не тогава. Вилхелм си мълчеше. Но после видях книгата на Герхард Вайс. Щом започнах да я чета, разбрах, че това е Вилхелм. Че той вече няма нужда да говори в главата ми. Всичко беше тук, в тази книга. В „Пътят на приказката“. Това беше пътят, който бяхме изминали заедно преди век и половина. И пътят, който трябваше да изминем заедно отново. И още първата нощ, когато започнах да чета, мекият сладък глас на Вилхелм се върна при мен, но чрез тези прекрасни страници. Разбрах какво трябва да правя. Но разбрах също и че трябва да играя същата роля, която бях играл преди: да бъда глас на истината, на точността. Вилхелм, или Герхард Вайс, ако предпочитате, беше принуден да променя нещата, за да се харесва на аудиторията. Но не и аз.