— Защото направихме пълен кръг. Паула е моята Гретел. Аз съм нейният Хензел. Тя още има да играе ролята си. — Лицето му грейна в усмивка. Но това не беше досегашната усмивка на обикновено дружелюбното, любезно лице. Беше усмивка на ужасна, режеща студенина и прикова Фабел в своя леден прожектор. — Точно „Хензел и Гретел“ беше приказката, която мащехата ми ме караше да разказвам най-често. Беше дълга, беше трудна и винаги правех грешки. И тогава тя започваше да ме бие. Раняваше тялото и ума ми, докато започнах да мисля, че са натрошени завинаги. Но Вилхелм ме спаси. Той ме върна към светлината с гласа си, със знаците, които ми даваше, и после с новите си произведения. Още първия път, когато го чух, ми каза, че един ден ще мога напълно да си отмъстя на злата вещица — моята мащеха, и ще се освободя от хватката й, точно както Хензел и Гретел са си отмъстили на старата вещица и са се освободили. — Бийдермайер наведе масивното си туловище напред и думите по кожата му се разпъваха и изкривяваха. Фабел надви инстинктивното си желание да се отдръпне. — Аз сам изпекох тортата за рождения ден на Паула. — Бийдермайер продължи с мрачен, студен, глух глас. — Сам изпекох и украсих тортата на Паула. Извършвам своя, частна работа за по-малки събития и празненства и имам напълно обзаведена пекарна в сутерена, в това число и професионална фурна. Фурната е много, много голяма и е необходим бетонен под, за да я издържи.
Смущението на Фабел се изписа на лицето му. Бяха изпратили звено униформени полицаи да пазят жилището на Бийдермайер — партерен апартамент в Хаймпелд-Норд. Те съобщиха, че е празно и вътре няма нищо особено, освен че една от двете спални прилича на приспособена да приюти инвалид или стар човек.
— Не разбирам — каза Фабел. — В твоя апартамент няма сутерен.
Студената усмивка на Бийдермайер стана по-широка.
— Това не е моят дом, глупако. Това просто е мястото, което наех, за да убедя болничните власти да изпишат мамчето и да ме оставят да се грижа за нея. Истинският ми дом е този, в който съм израсъл. Който делях с отровната стара кучка. На Рилке щрасе, Хаймфелд. Край аутобана. Там ще я намерите… Там ще намерите Паула Елерс. На етажа, където мамчето и аз я погребахме. Извадете я, господин Фабел. Извадете моята Гретел от мрака и тогава и двамата ще бъдем свободни.
Фабел даде знак на униформения, който грабна несъпротивляващите се ръце на Бийдермайер и ги изви зад гърба му, като отново ги окова в белезници.
— Там ще я намерите… — Бийдермайер извика след Фабел, когато той и екипът излизаха от стаята. После се разсмя. — И като идете там, бихте ли изключили пещта? Оставих я включена тази сутрин.
60.
16:20 ч., петък, 30 април
Хаймфелд-Норд, Хамбург
Къщата се намираше на границата на Щадстфорстката гора, близо до мястото, където път A7 се вмъкваше в нея. Беше голяма и стара и представляваше потискаща гледка. Фабел предположи, че е построена в началото на миналия век, но й липсваше какъвто и да било характер. Беше разположена в голяма градина, оставена да буренясва. Самата къща приличаше на лишена от грижи от известно време. Външната боя беше потъмняла, на петна, и се ронеше на едри парчета, като болна кожа.
Нещо в нея напомни на Фабел за вилата, в която бяха живели Фендрих и болната му майка. Тази къща също изглеждаше загубена и не на място, сякаш поставена в обкръжение и време, които вече не й подхождат. Дори положението й с ивицата гора отзад и шосето непосредствено отстрани изглеждаше неуместно.
Бяха взели две коли, придружаваше ги отряд униформени. Фабел, Вернер и Мария отидоха право пред главната врата и позвъниха. Нищо. Ана и Хенк Херман бяха зад тях и повикаха униформените, които донесоха таран от своя зелено-бял патрулен опел. Вратата беше здрава, направена от дъб, който беше станал почти черен от годините. Чак след три удара на тарана ключалката беше разбита и вратата се разтвори към вестибюла.
Фабел и другите се спогледаха, преди да влязат в къщата на Бийдермайер. Всички знаеха, че са на прага на свидетелства за изключителна лудост, и всеки мислено се подготви за това, което е вътре.
То започна още от коридора. Къщата беше тъмна и мрачна отвътре и стъклена врата отделяше антрето от коридора зад него. Фабел я отвори. Направи го предпазливо, макар че никаква опасност не го дебнеше там. Бийдермайер вече беше безопасно затворен в килията си, и все пак сякаш не беше… Колосалното му присъствие се усещаше и тук. Беше голям, тесен коридор с висок таван, от който висеше полилей с три крушки. Фабел включи осветлението и помещението се изпълни с неприветлива жълтеникава светлина.