Той направи няколко крачки и се стовари на стола срещу нейния. Тя разбра намека и се върна на бюрото си.
— Добре… Давай нататък.
Фабел нахвърля събитията от деня. Разказа й за отдавна изчезналото момиче, за намереното момиче, за семейство, преживяло кошмара на смъртта. Когато свърши, Сузане известно време запази мълчание.
— И така, искаш да знаеш мнението ми дали този, който е убил момичето от тази сутрин, е убил и другото момиче, изчезнало преди три години?
— Само неангажиращото мнение.
Сузане въздъхна бавно и дълго.
— Категорично е възможно. Ако междинният период не беше толкова дълъг, бих казала, че е вероятно. Но три години е много време. Както знаеш, първата ескалация на поведението на престъпника е най-голямата крачка… Скокът от фантазия към осъществяване.
— Извършването на първото убийство.
— Точно така. После става по-лесно. И нарушенията се увеличават бързо. Но невинаги е така. Понякога първото убийство се извършва в детството или в младостта и може да минат десетилетия преди да се извърши второто. Три години е странен период. — Сузане се намръщи. — Това би могло да означава, че имаме работа с отделни убийци, но голямата прилика на двете момичета и фактът, че убиецът е прехвърлил самоличността на едната върху втората, наистина ме смущава.
— Добре, нека приемем за момента, че имаме работа с един и същи убиец. За какво ни говори тригодишният период?
— В случай че е същият извършител, малко вероятно е отлагането да е нарочно, като се има предвид преднамерената жестокост на смесването на идентичността на двете момичета. Не мисля, че този интервал е резултат на вина или друго вътрешно смущение, или пък отвращение от извършеното. Струва ми се, че то е повече някакво външно влияние… Някакво ограничение или пречка, които са възпрепятствали разрастването на тази психоза.
— Като например?
— Ами… Би могло да бъде физическо, географско или личностно ограничение. Под физическо разбирам, че извършителят може да е бил задържан в затвор или в болница поради заболяване. Географска пречка би могло да бъде, че е работил или живял извън региона и едва неотдавна се е върнал. Ако случаят е такъв и ако се е появила възможност, бих очаквала деятелят да извърши подобни престъпления където и да е. А под личностно ограничение разбирам, че може да е съществувал някой в обкръжението на извършителя, способен да предотврати възобновяване на човекоубийственото поведение. Някоя доминираща личност, която е била в състояние да сдържа убийствената психоза, дори може би, без да знае за първото убийство.
— И сега тази личност е слязла от сцената?
— Може би. Би могло да бъде властен родител, съпруг или съпруга, които са починали… Или брак, който се е провалил. Или просто може би психозата на убиеца се е развила до такава степен, че е излязла от всякакъв външен контрол. Ако това е така, Бог да е на помощ на личността, която го е възпирала досега. — Сузане си свали очилата. Тъмните й очи бяха с подпухнали клепачи, говореше провлечено от умора, южният й акцент беше още по-силно изразен, тя гълташе края на думите. — Разбира се, има и друго обяснение…
Фабел вече бе стигнал до него.
— И това обяснение е, че нашият убиец не е бил пасивен през тези три години и ние просто не сме открили жертвите му или не сме направили връзка между тях.
6.
8:30 ч., четвъртък, 18 март
Полицейското управление в Хамбург
Фабел беше се събудил рано, но лежеше с поглед, вперен в тавана, докато бледата утринна светлина бавно и неохотно пълзеше по него. Сузане вече беше заспала, когато той се върна от управлението. Отношенията им бяха достигнали до тази сложна фаза, когато двамата имаха ключове от апартамента на другия и следователно за Фабел не беше проблем да отиде в нейната квартира на Йовелгьоне и да се пъхне тихо в леглото й, докато тя спи. Размяната на ключовете беше символ на изключително силната им връзка и на толерантността, която взаимно си позволяваха при достъпа до най-личната си територия. Но все още не бяха решили да живеят заедно. Фактически дори не бяха обсъждали тази възможност. И двамата бяха личности с изключително силна индивидуалност, които по различни причини бяха прокопали невидим ров около себе си и своя живот. Никой от тях все още не беше готов да спусне подвижния мост.
Когато и Сузане се събуди, сънливо се усмихна, прегърна Фабел и те се любиха. Сутрините бяха златно време, когато не обсъждаха работата си, а бъбреха, шегуваха се и закусваха, сякаш всеки работеше в някаква безобидна непретенциозна област, която не нахлуваше в личния им живот. Те не бяха планирали това. Не бяха създавали правило кога и къде да говорят за работата си в близки области. Но някак бяха свикнали да приветстват и да започват новия си ден на чисто. След това всеки от тях слизаше по своя отделна, но паралелна с тази на другия пътека в света на объркване, насилие и смърт — тъканта на тяхното професионално ежедневие.