Фабел излезе от апартамента малко преди Сузане. Пристигна в управлението около осем часа и прегледа папките по случая и бележките си от вчера. Половин час добавя подробности към схемата, която вече беше в главата му. Опита се да бъде обективен, но колкото и да се стараеше, зашеметеното и уморено лице на госпожа Елерс се промъкваше в съзнанието му. И от това гневът на Фабел нарастваше. Въглените на яростта от предишната вечер припламваха и горяха дори по-силно в студения прозрачен въздух на новия ден. Що за звяр изпитва удоволствие, като причинява такъв психически тормоз на едно семейство? Особено на семейство, чиято дъщеря — както смяташе той — вече беше убил. И Фабел знаеше, че му се налага да продължи тяхното мъчение — не можеше да разчита на несъстоялото се идентифициране на жертва, която е била в неизвестност цели три години. Този път съществуваше нищожен шанс времето, травмите и малтретирането, които е понесла в междинния период, да са нанесли недоловими промени във външността й.
Фабел изчака до девет часа, вдигна слушалката и натисна бутона за бързо избиране на Института по съдебна медицина. Поиска да го свържат с доктор Мьолер — съдебният патолог, с когото Фабел работеше в повечето случаи. Арогантните, дразнещи маниери на Мьолер му бяха спечелили неодобрението на почти всички следователи по убийствата в Хамбург, но Фабел много ценеше неговия голям опит.
— Мьолер. — Гласът по телефона звучеше раздразнено, сякаш този разговор беше нежелано прекъсване на безкрайно по-важна задача.
— Добро утро, доктор Мьолер. Инспектор Фабел се обажда.
— Какво има, Фабел?
— Предстои аутопсия на момичето, намерено на плажа на Бланкенезе. Има нещо неясно около самоличността й. — Фабел обясни фактологията, в това число сцената, която би трябвало да бъде рутинно идентифициране в института предишната вечер. — Струва ми се, че все още съществува възможност, макар и много малка, това мъртво момиче да е Паула Елерс. Не искам допълнително да разстройвам семейство Елерс, но ми е необходимо да уточня със сигурност кое е убитото момиче.
Мьолер замълча за малко. Когато заговори, в тона му липсваше обикновената надменност.
— Както знаеш, мога да установя това по зъбите. Но се боя, че най-бързият и най-сигурен начин е да се проверят проби, взети от майката на изчезналото момиче. Ще направя бързо сравняване на ДНК профилите тук, в лабораторията на института.
Фабел благодари на Мьолер и затвори. След това се обади на Холгър Браунер — знаеше, че може да разчита на неговата тактичност — и го попита дали не би могъл лично да вземе натривки от устната кухина на госпожа Елерс.
Ана Волф и Мария Клее вече бяха на бюрата си. Фабел позвъни на Ана, повика я при себе си и бутна към нея снимката на убитото момиче.
— Искам да знам коя е тя всъщност, Ана. Бих искал да го науча до довечера. Как върви работата?
— Проверих в базата данни на Националната криминална полиция за изчезнали лица. Има вероятност тя да е в списъка. Пуснах филтър за търсене само на жени между десет и двадесет и пет години и приоритетно за случаите в радиус от двеста километра от Хамбург. Не може да са кой знае колко много.
— Това е задачата ти за днес. Остави всичко друго и се съсредоточи върху самоличността на това момиче.
Ана кимна.
— Шефе… — Тя замълча, сякаш не беше сигурна в това, което се канеше да каже.
— Какво има, Ана?
— Беше тежко. Снощи… имам предвид. Не можах да спя след това.
Фабел невесело се усмихна и я покани да седне.
— Не само ти. — Той замълча. — Искаш да те преместя на друго разследване?
— Не! — Отговорът на Ана беше категоричен. Тя седна срещу Фабел. — Не… Искам да остана. Искам да открия кое е това момиче и да помогна да се намери истинската Паула Елерс. Просто беше много трудно да гледаш как едно семейство се срива за втори път. И друго… — знам, че звучи налудничаво — но почти усещах… е, не присъствието, но липсата на присъствие на Паула в къщата.
Фабел мълчеше и я изчакваше да продължи.