— Когато бях малка, имаше едно момиче в училище… Хелга Кирш. Беше с около година по-малка от мен, плахо дребосъче. Имаше лице, което никога не забелязваш, но ще го различиш като познато, ако го видиш извън средата му. Разбираш ли, ако я видиш някъде извън града през уикенда или нещо подобно.
Фабел кимна.
— Както и да е, един ден ни събраха в училище — продължи Ана — и ни казаха, че Хелга е изчезнала… Че е излязла с колелото си и просто е изчезнала. Спомням си, че след това започнах… Хм, да забелязвам, че я няма. Никога дори не бях говорила с нея, но тя е заемала някакво място в моя свят. След седмица намериха велосипеда й, а после и тялото й.
— Спомням си — каза Фабел.
По онова време той беше млад комисар и беше въвлечен в периферията на делото. Но беше запомнил името. Хелга Кирш, на тринадесет години, изнасилена и удушена в малко поле с гъста трева близо до велосипедната алея. Цяла година мина, докато проследят убиеца й, чак след като беше отнел и друг живот.
— От момента, когато обявиха за изчезването й до откриването на тялото й това необяснимо усещане витаеше в училището. Сякаш някой беше отнесъл малка част от сградата, която не можеш да определиш, но знаеш, че липсва. След като я откриха, остана тази скръб, струва ми се. И чувство за вина. Често лежах в кревата си нощем и се опитвах да си спомня дали някога съм говорила с Хелга, дали съм й се усмихвала, въобще дали съм била в каквато и да е връзка с нея. И разбира се, не бях. Но скръбта и вината бяха облекчение след онова чувство за отсъствие. — Ана се обърна и погледна през прозореца на Фабел към зацапаното с облаци небе. — Помня, че говорех с баба си за това. Тя ми разказа за детството си по времето на Хитлер, преди тя и родителите й да се укрият. Каза, че така е било и с тях тогава: някой познат е бил арестуван през нощта от нацистите — понякога цяло семейство — и после е оставало това необяснимо пространство в света. Не е имало дори известие за смърт, което да го запълни.
— Мога да си представя — каза Фабел, макар че не можеше.
Това, че Ана е еврейка, съвсем не фигурираше сред качествата, заради които я беше избрал за екипа си — нито в положителен, нито в отрицателен смисъл. То просто не беше регистрирано от неговия радар. Но от време на време, както сега, докато седеше срещу нея, осъзнаваше, че той е германски полицай, а тя еврейка, и тежестта на една непоносима история сякаш падаше върху него.
Ана пак заговори.
— Съжалявам. Нямам предвид нищо, просто това ме връхлетя. — Тя стана и задържа Фабел със своя смущаващо откровен поглед. — Ще издиря самоличността на това момиче, шефе.
След като тя излезе, Фабел измъкна скицника си от чекмеджето, сложи го на бюрото и го отвори с размах. Погледа известно време голямата площ бяла хартия. Празна. Чиста. Пореден символ на началото на ново дело. Беше използвал такива скицници при разследване на убийства над десет години. Именно върху техните дебели лъскави страници, създадени за по-творческа работа, Фабел резюмираше съвещанията по случая, отбелязваше си съкратени имена на хора, места и събития и прокарваше линии между тях. Това бяха неговите скици, неговите очертания на разследването на едно убийство, върху които нахвърляше първите светлини и сенки, после подробности. Първо нанесе местата: Бланкенезе и домът на Паула в Нордерщед. След това написа имената, на които се беше натъкнал през последните двадесет и четири часа. Написа четирите имена на хората от семейство Елерс и по този начин оформи отсъствието, което Ана беше описала: трима членове на семейството — баща, майка и брат — налични; трима души, които можеш да проследиш и откриеш, с които можеш да говориш и за които можеш да съставиш жив образ в съзнанието си. И тогава идва четвъртият човек. Дъщерята. За Фабел тя беше все още представа, невеществен сбор от впечатления и спомени на други хора, образ, уловен на фотолента, докато духва свещите на торта по случай рождения си ден.
Паула беше само представа, момичето, което бяха намерили на плажа, беше тяло без самоличност. Фабел написа „Сини очи“ в центъра на листа. Имаше, разбира се, и номер на делото, който той би могъл да използва, но при липсата на име „Сини очи“ беше най-близкото, което му хрумна. То звучеше повече като личност и по-малко като безжизненото нещо, в каквото го превръщаше номерът на делото. Той начерта линия от „Сини очи“ към Паула, като я прекъсна по средата и написа там два въпросителни знака. Беше убеден, че в тази празнина се намира убиецът на момичето от плажа и похитителят и вероятен убиец на Паула Елерс. Би могло, разбира се, да бъдат и двама. Но не и двама или повече, действали независимо един от друг. Дали беше един, двойка или по-голяма група — който и да беше убил „Сините очи“, беше отвлякъл и Паула Елерс.