Тогава звънна телефонът.
7.
18:30 ч., четвъртък, 18 март
Норддайх, източна Фризия
Беше място, което беше наричал свой дом. Място, за което винаги бе смятал, че го е оформяло. Но сега, застанал пред пейзаж, който беше само хоризонт, разбра, че принадлежи на друго място. Хамбург беше това, което в действителност определяше кой е бил Ян Фабел. Кой е сега. Кой щеше да стане. Преместването на Фабел от този пейзаж беше станало на два етапа. Първият беше, когато напусна семейната къща и започна да пътува навътре в страната, към Олденбург, където учеше английски и история в новия университет „Карл фон Осиецки“. После, след завършването, се премести в университета в Хамбург, за да изучава историята на Европа. И да заживее нов живот.
Фабел паркира беемвето си зад къщата. Излезе от колата, отвори задната врата и се наведе да вземе набързо приготвения си сак. Когато се изправи, спря за момент, застанал мълчаливо, като поглъщаше всички образи и звуци, които бяха запълвали детството му: постоянния бавен пулс на морето, скрито от къдравите дървета зад къщата, и дигата с дюните зад нея; простата солидна геометрия на бащината къща, сякаш приклекнала и непоколебима под своя покрит с едри червени керемиди покрив. Бледата зелена трева, която се вълнуваше като вода под лекия фризийски ветрец, и масивното небе, което падаше тежко върху изгладения като с ютия ландшафт. Острата тревога от момента, когато му се обадиха в управлението, беше се смекчила до тъпа, но постоянна болка по време на продължилото три и половина часа пътуване по шосе A28, и дори още повече се беше уталожила, като зърна майка си, седнала на болничното легло в Норден. Тя му каза да престане да се безпокои и да помогне и брат му Леке да не се съсипва.
Но сега, сред познатите неща от детството, пронизващата първоначална тревога се върна. Той бръкна за втория ключ в джоба на палтото, което беше метнал върху сака, и отключи тежката врата на кухнята. Долният край на вратата, след годините лъскане, все още носеше тъмните драскотини, които Фабел и брат му, натоварени с учебници, оставяха по нея, като я отваряха с ритник. Дори сега, с кожен сак и скъпо марково палто вместо ученическа чанта в ръцете, той инстинктивно понечи да я бутне с крак, когато натисна дръжката.
Фабел пристъпи в кухнята. Къщата беше празна и мълчалива. Остави чантата и палтото на масата и постоя малко, като попиваше всичко, което си беше останало същото в кухнята: кърпата за бърсане на чинии, сгъната на хромовата тръба край готварската печка, старата маса и столове от чам, корковата дъска на стената, набодена с бележки и пощенски картички, тежкият дървен дрешник до стената. Фабел откри, че детето в него не харесва малкото незначителни промени, направени от майка му: нов чайник, микровълнова печка, модерен хладилник в ъгъла. Сякаш някъде дълбоко в себе си той чувстваше тези съвременни нашествия като малки предателства, като че ли домът от детството му не е трябвало да се движи напред с времето.
Направи си чай. Никога не би му хрумнало да пие кафе. Беше се върнал вкъщи, в източна Фризия, където пиенето на чай беше централна част от живота. Майка му, макар и не фризийка по рождение, с ентусиазъм беше прегърнала местните чайни ритуали, мак до предобедното прекъсване за три чаши, известно като „Elfurtje“ на фриск, неразбираемия местен диалект, нещо средно между немски, холандски и староанглийски език. Той механично отвори шкафовете. Всичко беше на мястото, където се очакваше да бъде: чаят, традиционните бучки кристална захар, бледожълтите чаени чаши. Той седна на масата и изпи чая, като се вслушваше в ехото на гласовете на баща си и майка си, заровени дълбоко в покоя. Сигналът на клетъчния му телефон наруши тишината. Беше Сузане, гласът й бе стегнат от тревога.
— Ян, току-що получих съобщението ти. Добре ли си? Как е майка ти?
— Добре е. Е, получила е лек инфаркт, но вече е стабилна.
— В болницата ли си?
— Не, у дома, тоест в къщата на майка ми. Ще нощувам тук и ще изчакам брат ми. Той ще дойде утре.
— Искаш ли да дойда и аз? Мога да дойда за два-три часа…
Фабел я увери, че няма нужда, че с него всичко е наред и че майка му може би ще се прибере вкъщи след някой и друг ден.
— Това беше само предупредителна червена лампичка — обясни той.
Но след като затвори, Фабел изведнъж се почувства страшно самотен. Беше си купил готови сандвичи, но не можеше и да си помисли за ядене, затова ги прибра в хладилника. Допи си чая и се качи в старата си спалня в обширното пространство под стръмния керемиден покрив. Оставил багажа и палтото си в ъгъла и легна върху единичното легло, без да включва светлината. Лежеше в тъмното и се мъчеше да си спомни гласа на отдавна починалия си баща, който ги викаше от началото на стълбището да стават от леглата. Откри, че може да си спомни гласа на баща си, капсулиран в една-единствена дума: „Traankoppe“. Точно това викаше сутрин баща им: „Сънливци“ на фриския диалект. Фабел въздъхна в мрака. Това си спомня човек на средна възраст: гласове, някога чувани ежедневно, избледняващи от паметта ти, докато останат само една-две думи.