Взе телефона си от страничното шкафче и все още на тъмно потърси в паметта му домашния номер на Ана Волф. Звъня дълго и накрая апаратът изключи. Реши да не оставя съобщение и набра директния й номер в управлението. Обикновено звучният глас на Ана беше приглушен от умора.
— Шефе, не очаквах да те чуя. Майка ти…
— Тя се оправя. Лек инфаркт, поне така казват. Бях в болницата почти целия следобед. Ще се върна по-късно. Докъде стигна с идентифицирането на момичето?
— Съжалявам, шефе, не успях. Получих поисканото сведение от базата данни. Нито едно липсващо лице не съответства. Разширих търсенето. Може би тя е от друга част на Германия или дори от друга страна. Човек никога не знае при толкова голям трафик на жени от Източна Европа.
Фабел изсумтя. Трафикът на млади жени от Русия, Балканите и други източни страни, беше станал основен проблем в Хамбург. Привличани от всякакви обещания — например договори за работа от модели до домашни прислужници, — тези жени и момичета ставаха буквално робини и най-често бяха продавани като проститутки. Раждането на новия век доведе със себе си възраждането на едно зло — робството.
— Продължавай, Ана — каза й той, макар и да знаеше, че е излишно — щом се захване с нещо, Ана работеше неотклонно. — Нещо друго?
— Комисар Клат намина този следобед. Обясних му, че майка ти се е разболяла и са те извикали. Обиколихме с него управлението и го представих на всички. Изглеждаше впечатлен. Друго няма. О, почакай, обади се Холгър Браунер. Каза, че е уредил ДНК-тестовете и ще ги получат с Мьолер утре сутринта от Института по съдебна медицина.
— Благодаря, Ана. Ще се обадя утре да ти кажа какви са плановете ми за деня.
— Тогава ще говоря с Вернер, след като се чуем. Той е загрижен за теб. За майка ти.
— Добре. Ще се обадя. — Фабел затвори, прекъсна връзката с новия си свят и отново потъна в тъмнината и тишината на стария.
Когато се върна в болницата, докторът, с когото беше говорил, беше приключил дежурството си, но главната сестра беше още там. Беше жена на средна възраст с кръгло, открито и честно лице. Тя се усмихна и го осведоми за всичко, без да е попитал.
— Майка ви се поправя много добре — каза тя. — Поспа, след като си отидохте, направихме й нова електрокардиограма. Наистина няма нищо тревожно, ако тя не се притеснява излишно.
— Може ли да получи нов инфаркт?
— Е, след като е имало един, вероятността за втори винаги е по-голяма. Но не е задължително. Важното за майка ви е да става и да се движи и да бъде разумно активна през следващите няколко дни. Бих казала, че може да си отиде вкъщи утре късно следобед. Или може би вдругиден.
— Много ви благодаря, сестра — каза Фабел и тръгна към стаята на майка си.
— Май не ме помниш, а, Ян? — каза сестрата. Той отново се обърна към нея. Сега имаше нерешителност и стеснителност в усмивката й. — Хилке. Хилке Тийтйен.
Той трябваше да се порови в паметта си секунда-две, за да отбележи и открие името сред купищата други.
— Боже мой! Хилке! Трябва да са минали двадесет години. Как си?
— По-скоро двадесет и пет. Благодаря, добре съм. А ти? Чух, че си станал комисар в полицията в Хамбург.
— Вече главен комисар — каза Фабел с усмивка. Той търсеше в кръглото лице на средна възраст следи от по-младото, по-слабото, по-хубавото лице, което винаги бе свързвал с името Хилке Тийтйен. Имаше ги — в структурата на лицето, като археологически белези, позатрупани от годините и понаедрели. — Още ли живееш в Норддайх?
— Не, живея тук, в Норден. Името ми сега е Хилке Фреерикс. Помниш ли Дирк Фреерикс от училище?
— Разбира се — излъга Фабел. — Имате ли деца?
— Четири — засмя се тя. — Всичките момчета. А ти?