— Дъщеря, Габи. — Фабел се ядоса на себе си, когато разбра, че не иска да си признае, че вече е разведен. Усмихна се неловко.
— Беше ми приятно отново да те видя, Ян — каза Хилке. — Сигурно бързаш да видиш майка си.
— И на мен ми беше приятно — отвърна Фабел.
Той я изгледа, докато вървеше по болничния коридор. Ниската жена с широки бедра преди двадесет и четири години беше Хилке Тийтйен, беше стройна, с хубаво луничаво лице, обградено с лъскава дълга червеникаворуса коса, и беше споделяла задъхани мигове с Ян сред пясъчните дюни по брега на Норддайх. За Фабел в тези сериозни промени, причинени от изминаването на почти четвърт век, се криеше непоносимо потискащ и тъжен контраст. А с него се върна същият стар импулс да избяга колкото може по-далече от Норддайх и Норден.
Когато той влезе в стаята, майка му седеше на стол до леглото и гледаше шоу по телевизията. Звукът беше спрян и водещият се хилеше и бърбореше беззвучно. Тя широко се усмихна и изключи телевизора с дистанционното.
— Здравей, сине. Изглеждаш уморен.
Тонът й съдържаше почти комична комбинация от английския й акцент с тежкия фриски диалект, на който говореше със сина си. Той се наведе да я целуне по бузата, а тя погали ръката му.
— Нищо ми няма, мамо. Не за мен трябва да се тревожим сега. Но всичко изглежда е много добре… Сестрата каза, че електрокардиограмата е нормална и можеш да си тръгнеш утре следобед.
— Говорил си с Хилке Фреерикс? Двамата някога бяхте неразделни, доколкото си спомням.
Фабел седна на ръба на леглото.
— Това беше много, много отдавна, мамо. Едва я познах. — При тези думи образът на Хилке, дългата й блестяща златисточервена коса и кожата й, прозрачна под яркото слънце на едно далечно лято, се сблъскваше с този на отпуснатата зряла жена, с която бе говорил в коридора. — Променила се е. — Той замълча. — И аз ли толкова много съм се променил, мамо?
Майка му се засмя.
— Не питай мен. Вие с Леке все още сте моите дечица. Но не бих се тревожила за това. Всички се променяме.
— Това е просто защото когато идвам тук, очаквам всичко да си бъде същото както някога.
— Понеже „тук“ за теб е представа… по-скоро място на миналото ти, отколкото действителност. Връщаш се, за да фокусираш отново подробностите на своите спомени. Някога правех точно същото, когато се връщах в Шотландия. Но нещата се променят, местата се променят. Светът върви напред. — Тя се усмихна, протегна ръка и нежно я прекара по косата на слепоочието му, разчесвайки я с пръсти, както беше правила, когато той беше момче и тръгваше за училище. — Как е Габи? Кога ще доведеш внучката ми на гости?
— Скоро, надявам се — каза Фабел. — Трябва да дойде за един уикенд.
— А как е майка й?
След раздялата майката на Фабел никога не беше споменала бившата му жена Ренате по име. И в думите й той ясно долавяше леда, кристализиращ в гласа й.
— Не знам, мамо. Не говоря често с нея, но когато се случи, не е много приятно. Хайде да не говорим за Ренате. Това само те дразни.
— А какво става с новата ти приятелка? Е, вече не е много нова. От доста отдавна се срещате. Сериозно ли е?
— Какво… Сузане? — Фабел изглеждаше стреснат за миг. Беше не толкова, защото въпросът беше го извадил от равновесие, а заради внезапното осъзнаване, че не знаеше отговора. Той сви рамене. — Разбираме се. Наистина добре.
— Аз се разбирам наистина добре с господин Хеерманс, месаря, но това не означава, че имаме каквото и да било бъдеще заедно.
Фабел се разсмя.
— Не знам, мамо. Рано е да се каже. По-добре ми кажи докторът какво ти каза да правиш, когато те изпишат…
Прекараха следващите два часа в ленив разговор. В това време Фабел разглеждаше майка си отблизо, нещо, което не беше правил отдавна. Кога беше остаряла толкова? Кога косата й беше побеляла и защо той не беше забелязал? Мислеше си за думите й, че Норддайх е станал за него представа. Разбра, че и тя беше станала представа, постоянна величина, от която не се очакваше да се променя, да остарява. Да умре…
Беше станало десет и половина, когато Фабел се върна в родния си дом. Извади бира йевер от хладилника и я изпи в хладната вечер. Отиде до долния край на градината през ниската порта и дърветата. После се изкатери по стръмния тревист склон на дигата и когато стигна на върха, седна с лакти на коленете, като от време на време посръбваше от билковата фризийска бира. Нощта беше хладна и ясна и огромното фризийско небе беше изпъстрено със звезди. Дюните се простираха пред него, а на хоризонта се виждаха проблясващите светлинни на нордернския ферибот. Това беше поредната константа: мястото, където седеше, издигнато над равната земя зад него и равното море отвъд. Толкова пъти беше седял тук по-рано — като момче, като юноша и като мъж. Фабел дълбоко пое дъх, опитваше се да се отърси от мислите, но те продължаваха да бръмчат в главата му хаотично и неумолимо. Образът на отдавна изчезналата Хилке Тийтйен на дюните на Норддайх се сблъскваше с този на мъртвото момиче от плажа на Бланкенезе. Мислеше си за промените в дома си по време на своето отсъствие и за къщата на Паула Елерс, замръзнала след нейното изчезване. Фериботът, последен за тази вечер, приближаваше брега на Норддайх. Фабел пийна още глътка йевер. Опита се да си спомни Хилке Тийтйен такава, каквато беше сега, но откри, че не може. Надделяваше малката Хилке. Как е възможно някой да се промени толкова много? И дали не грешеше за мъртвото момиче? Би ли могло то да се промени за толкова кратко време?