Леке въздъхна.
— Не знам как правиш това, Ян. Мисля, че знам защо, но не мога да разбера как се справяш с цялата тази болка и ужас.
— Понякога и аз не знам, Леке. Да вземем този случай. Започна с едно момиче… на петнадесет-шестнадесет години, удушено и стоварено на плаж. Момиче като Габи. Като твоята Карин. Млад живот, угасен насила. Това е достатъчно лошо, но лудият гадняр, който е извършил това, е оставил при нея бележка за самоличност, която принадлежи на друго момиче, изчезнало преди три години. Това е отвратително. Отвратително и невероятно жестоко… Сякаш нарочно е планирал да унищожи семейство, което и без това е съсипано.
— И това категорично не е същото момиче?
— Почти сме сигурни. Но ще трябва да подложа на ДНК тест горките родители, за да се уверя.
— Господи! — възкликна Леке и погледна през дюните към тъмните кадифени вълни. — Значи мислиш, че убиецът на това момиче на плажа може би е убил и другото, изчезналото?
Фабел сви рамене.
— Смятам, че е доста вероятно.
— Значи се връщаш към своето надбягване с времето. Трябва да го пипнеш, преди да стигне до друго момиче.
— Горе-долу така е.
Леке въздъхна бавно, продължително.
— Тук става студено, пък и ми трябва още бира. — Той се изправи и шляпна Фабел по рамото. — Да се прибираме.
Фабел хвърли продължителен поглед към дюните и морето, после стана и последва брат си надолу по дигата към техния общ дом от детството.
8.
15:30 ч., петък, 19 март
Норддайх, източна Фризия
Фабел не спа добре. Сънува тийнейджърката Хилке Тийтйен, която тичаше по плажа на Норддайх и го зовеше да я последва. Тя изчезна зад една дюна, но когато Фабел я настигна, на пясъка лежеше друго момиче в юношеска възраст от един друг плаж и гледаше Фабел с немигащ лазурен поглед.
На сутринта той и Леке отидоха с кола до Норден, за да посетят майка си. Казаха им, че тя е достатъчно добре, за да бъде изписана, но е уредено всеки ден да я посещават вкъщи през следващите няколко дни. Когато двамата вървяха към колата, Фабел мъчително си даваше сметка колко крехка изглежда майка му. Леке беше й предложил Фабел да се върне в Хамбург, а той да остане за два-три дни и обясни, че Фабел е зает с много важен случай. Фабел беше признателен на брат си за това, че сне напрежението от него, но се чувстваше виновен, че си отива.
— Не се впрягайте — бе казала тя. — Знаете колко мразя тюхкането. Ще се оправя. Можете да ме посетите следващия уикенд.
Щом стъпи на аутобана, Фабел позвъни на Вернер в управлението.
— Получихме информацията от Института по съдебна медицина — каза Вернер. — ДНК на момичето от плажа не съвпада с тази на госпожа Елерс. Което и да е то, категорично не е Паула Елерс.
— Ана има ли напредък в разкриването на истинската й самоличност?
— Не. Тя разшири спектъра на търсене и е попаднала на два-три обещаващи случая, но след като ги проучила подробно, се оказало, че не съответстват. Непрекъснато се занимава с това, откакто ти замина. Господ знае кога е излязла от управлението тази нощ. А когато Мьолер се обади с резултатите от ДНК теста, искаше да обсъди с теб данните от аутопсията. Надутото копеле не пожела да говори с мен — знаеш го какъв е. Каза, че докладът ще бъде на бюрото ти, когато се върнеш. Но му обещах, че ще ти съобщя главните пунктове.
— Какво ти предаде той?
Тонът на Вернер подсказа, че преглежда бележките си, докато говори.
— Мъртвото момиче е на около петнадесет-шестнадесет години. Има признаци за пренебрегване в детството: развалени зъби, следи от две-три стари фрактури на костите.