— Може да е била обект на продължително малтретиране — каза Фабел. — Което може да означава, че убиецът е родител или настойник.
— И това обяснява защо за Ана е толкова трудно да я открие като изчезнало лице — каза Вернер. — Ако е родител, ще забави дълго съобщението за изчезването й или въобще няма да го обяви, за да ни държи далече от следите й.
— Засега успява. — Фабел замълча, за да осмисли казаното от Вернер. — Единственият проблем е, че децата съществуват и извън границите на семейството. Трябва някъде да има училище, което да си задава въпроси за нейното отсъствие. Вероятно има приятели или роднини, на които липсва.
— Ана те изпревари, шефе. Тя проверява всички дневници за присъствие на учениците. И пак нищо досега. Може да добавиш и гадже към списъка. Мьолер казва, че момичето е било сексуално активно, но няма данни за сексуален контакт през последните два дни преди смъртта й.
Фабел въздъхна. Разбра, че е преминал през Амерланд и знак показваше завой към Олденбург. Току-що беше излязъл от източна Фризия, но вече беше потънал отново в тресавището на това, което хората можеха да си причинят един на друг.
— Нещо друго?
— Няма, шефе. Освен думите на Мьолер, че момичето не е яло нищо през последните четиридесет и осем часа от живота си. Връщаш ли се в управлението?
— Да. До два-три часа съм там.
Фабел затвори и включи радиото. Беше на Северно немско радио 1. Някакъв учен ругаеше писател, автор на силно противоречив роман. Фабел беше пропуснал по-голямата част от предаването, но от чутото разбра, че романистът е използвал измислена предпоставка, която обвинява добре известна историческа личност в детеубийство. В хода на дебатите Фабел разбра, че тази личност е единият от Братя Грим, филолози от деветнадесети век, събирали немски фолклор и приказки, легенди и митове. Ученият се ядосваше все повече и повече, докато писателят оставаше непоклатимо спокоен. Фабел успя да разбере, че името на писателя е Герхард Вайс, а заглавието на романа му е „Пътят на приказката“. Романът беше написан във вид на въображаем пътен дневник на Якоб Грим. Водещият предаването обясни, че в своето измислено описание Якоб Грим придружава брат си Вилхелм, докато събира приказки, които двамата ще публикуват като „Детски и домашни приказки“ („Приказки на Братя Грим“) и „Немски митове“. Романът се разделяше с фактите там, където Якоб Грим беше описан като сериен убиец на деца и жени. Той убива в градчетата и селата, които посещава с брат си, като всяко убийство повтаря точно някоя от събраните приказки. В романа налудничавата обосновка на Грим е, че така той поддържа жива правдивостта на тези приказки. Измисленият Якоб Грим накрая започва да вярва, че митовете, легендите и преданията са важни за огласяването на тъмните страни на човешката душа.
— Това е алегория — обясняваше авторът Герхард Вайс, — литературен похват. Няма и никога не е имало някакво доказателство, че Якоб Грим е бил педофил или какъвто и да било убиец. Моята книга „Пътят на приказката“ е разказ, измислена история. Избрах Якоб Грим, защото той и брат му са участвали в събирането и изучаването на немските народни приказки, освен това са анализирали изразността на немския език. Ако някой е разбирал силата на митовете и фолклора, то това са Братя Грим. Днес ни е страх да позволим на децата си да играят далече от погледа ни. Виждаме заплаха и опасност във всеки аспект на съвременния живот. Ходим на кино, за да се ужасяваме от съвременни митове, за които убеждаваме себе си, че представляват огледало на нашия днешен живот и общество. Фактът е, че опасност винаги е имало. Детеубиецът, изнасилвачът, побърканият убиец постоянно присъстват в човешкия живот. Единствената разлика е, че докато сме се плашели от разказвани приказки за големия лош вълк, проклетата вещица, злото, което ни дебне в мрака на гората, сега се плашим от митовете на киното за свръхинтелигентния сериен убиец, за злостния подбудител, за пришълеца, за чудовището, създадено от науката… Всичко направено се свежда само до ново измисляне на Големия лош вълк. Просто имаме нови алегории за вечния ужас…
— И това ви дава оправдание да очерняте репутацията на един велик германец? — попита ученият. Тонът му беше разпънат между гнева и неверието.
И отново гласът на автора остана спокоен. Смущаващо спокоен, помисли си Фабел. Почти безчувствен.
— Ясно ми е, че разгневих по-голямата част от немската литературна гилдия, както и потомците на Якоб Грим, но аз просто изпълнявам дълга си като автор на съвременни предания. Като такъв аз съм отговорен да продължа традицията на плашене на читателя с опасностите отвън и мрака вътре в него.