— Да, както и защото двете момичета толкова си приличат, че той вероятно по-скоро е виждал Паула Елерс жива, отколкото само на снимка във вестниците. Искам да кажа, защото се наложи да поискаме ДНК тест, за да бъдем сигурни, че убитата не е Паула Елерс.
— Разбирам те. Значи какво точно търсиш?
— Прегледах бележките на Роберт Клат по случая.
Фабел тихо изруга.
— По дяволите, съвсем забравих комисар Клат! Как се вписва той?
Ана сви рамене.
— Добре. Добър човек е, смятам. И изглежда развълнуван от възможността да работи в отдел Убийства. — Тя отвори папката и продължи. — И така, прегледахме това с него. Върнахме се около работите на Фендрих. Помниш ли? Хайнрих Фендрих, учителят, на Паула по немски. — Фабел кимна. — Е, както знаеш, Клат имаше своите подозрения. Признава, че основанията за тях са слаби… повече съчетание на вътрешно усещане, предубеждение и пълна липса на други следи.
Фабел се намръщи.
— Предубеждение?
— Фендрих си пада саможивец. В средата на тридесетте години е… Е, май към края, предполагам, все още ерген и живее със старата си майка. Макар че явно е имал нещо като непостоянна приятелка преди години. Но мисля, че това е прекъснало по времето, когато е изчезнала Паула.
— Значи комисар Клат отчаяно е търсел заподозрени и е намерил фигура от типа Норман Бейтс — каза Фабел. Ана изглеждаше смутена. — Герой от американския филм „Психо“.
— О, да, разбира се. Да, предполагам, че до известна степен е така. Но кой би могъл да го упрекне? Изчезнало е момиче, може би вече е мъртво, и е налице. Учител, с когото тя може би се е разбирала някак си и който, нека го кажа направо, явно не е имал нормални връзки. Към това се добавят и твърденията на съучениците на Паула, че Фендрих й е посвещавал непропорционално много време в класната стая. Честно казано, би трябвало и ние самите да побутнем малко учителя.
— Може би, но този, който е отвлякъл и вероятно убил Паула, може също да бъде и семеен с типична среда. Както и да е, какво мисли Клат за Фендрих сега?
— Амии… — Ана разтегна думата, за да подчертае своята неувереност. — Май вече мисли, че е стрелял накриво. В края на краищата Фендрих има твърдо алиби за времето, когато е изчезнала Паула.
— Но?
— Но Клат все още твърди, че има такова „чувство“ за учителя. Че може би има нещо не особено уместно в отношенията му с Паула. Той предполага, че може би заслужава един втори поглед, въпреки че препоръчва самият той да не участва. Очевидно Фендрих само дето не е заплашвал Клат с ограничителна заповед и тъжба за преследване.
— И така, къде ще го открием? Още ли работи в училището?
— Не — отговори Ана. — Преместил се е в друго училище. Този път в Хамбург. — Ана погледна в папката. — В Ралщед. Но явно още живее в същата къща. И тя е в Ралщед.
— Добре — каза Фабел, погледна часовника си и стана от стола. — Господин Фендрих трябва отдавна да се е прибрал след училище. Бих искал да проверя дали има алиби за времето на убийството на момичето на плажа. Хайде да го посетим.
Къщата на Фендрих в Ралщед беше възголяма, солидна предвоенна вила, построена навътре от улицата в редица от пет подобни къщи. Някога те носеха престижа на по-внушителни постройки в Ротербаум и Епендорф, но сега, след като преживяха английските бомби през войната и плановете от 1959 година, изглеждаха просто нехармонични, разположени сред следвоенните битови сгради в района. Ралщед беше планиран набързо и развит за настаняване на населението от централен Хамбург, което беше останало бездомно след бомбардировките.
Фабел паркира на отсрещната страна на улицата. Докато приближаваха към редицата вили, той забеляза, че другите къщи бяха превърнати в два и повече апартамента, а жилището на Фендрих беше останало единично. Имаше меланхолична запуснатост в сградата, малката градинка отпред беше неподдържана и явно привличаше минувачите да хвърлят нежелани боклуци.
Фабел прихвана лакътя на Ана и посочи мястото, където стената на къщата достигаше до обраслата градина. Там имаше две малки ниски прозорчета с мръсни стъкла и с по три лоста отвътре.
— Мазе — каза Ана.
— Място, където можеш да държиш някого „под земята“…
Те изкачиха стъпалата пред главната врата и Фабел натисна порцелановото копче на стария звънец. Чу се звън някъде дълбоко навътре в къщата.
— Ти водиш, Ана. Аз ще поразпитам за нещо допълнително, което ми се струва, че трябва да знам.
Вратата се отвори. Фабел реши, че Фендрих е по-скоро към края на четиридесетте, отколкото в края на тридесетте си години. Беше висок и слаб, със сивкав тен. Русата му без блясък коса беше рядка и провиснала и високото кубе на черепа му проблясваше през нея под висящата лампа на антрето към високия вестибюл. Той местеше поглед между двамата с израз на равнодушно любопитство. Ана протегна овалната си полицейска значка.