— Криминална полиция на Хамбург, господин Фендрих. Може ли да поговорим?
Изражението на Фендрих сякаш се втвърди.
— По какъв въпрос?
— Ние сме от отдел Убийства, господин Фендрих. Тялото на младо момиче е намерено на плажа в Бланкенезе онзи ден…
— Паула? — Фендрих прекъсна Ана. — Паула ли беше?
Изражението му се промени отново. Този път беше по-трудно да се разгадае, но Фабел долови нещо близко до ужас.
— Ако може да поговорим вътре, господин Фендрих — предложи Фабел с кротък, спокоен тон.
Учителят се смути за момент, после неохотно се отмести и ги пусна вътре. След като затвори вратата, той посочи първата врата вляво.
— Елате в кабинета ми.
Стаята беше голяма и неуютна и изглеждаше някак неестествена под студената светлина на прекалено ярката луминесцентна лампа, която висеше нелепо от една гипсова розетка на тавана. Всички стени бяха покрити с шкафове с книги, с изключение на тази с прозореца, който гледаше към улицата. Голямо бюро беше разположено в самия център на стаята. По него бяха разхвърляни книги и листове хартия, каскада от кабели и жици се спускаше от компютъра и принтера върху бюрото. Купища списания и книжа, превързани с канап, бяха натрупани като торби с пясък под прозореца. Приличаше на пълен хаос, но като огледа цялата стая, Фабел усети един организиран безпорядък, сякаш Фендрих вероятно би могъл моментално да открие всичко необходимо по-лесно, отколкото ако е грижливо описано и картотекирано. В стаята имаше нещо, което подсказваше съсредоточеност, сякаш голяма част от живота на Фендрих — безрадостен, механичен живот — протичаше в тази стая. Това събуди у Фабел неудържимо желание да претърси останалата част от тази голяма къща, да види какво има отвъд този малък център.
— Седнете — каза Фендрих, като освободи два стола от книгите и хартиите върху тях. Преди още да седнат, той попита отново: — Онова момиче, което сте намерили, Паула ли беше?
— Не, господин Фендрих, не беше тя — каза Ана. Напрежението по лицето на учителя се смекчи, но Фабел не би определил това като облекчение. Ана продължи: — Имаме причина да смятаме, че смъртта на това момиче и изчезването на Паула са свързани.
Фендрих кисело се усмихна.
— Значи отново сте дошли да ме тормозите. Достатъчно ми беше с колегите ви от Нордерщед. — Той седна зад бюрото си. — Искам да ми повярвате, хора: нямам нищо общо с изчезването на Паула. Искам само да ме оставите на мира, дявол да го вземе.
Ана вдигна ръка миролюбиво и се усмихна обезоръжаващо.
— Вижте какво, господин Фендрих, знам, че сте имали… хм… разногласия с нордерщедската полиция преди три години, но ние сме от полицията в Хамбург и сме следователи. Не връщаме случая на Паула Елерс, а само искаме да открием дали той няма връзка с убитото момиче. Интересът ни към вас е в основата на съвсем различно разследване. Може да притежавате някаква информация, която би била от значение за този нов случай.
— Значи ми казвате, че по никакъв начин не съм заподозрян в някой от тези случаи?
— Знаете, че не можем да направим едно абсолютно твърдение като това, господин Фендрих — каза Фабел. — Ние още не знаем кого търсим. Но в момента вие ни интересувате като свидетел, не като заподозрян.
Учителят сви рамене и отново се отпусна на стола си.
— Какво искате да знаете?
Ана набързо изложи основните факти за Фендрих. Когато го попита дали още живее с майка си, той трепна като ужилен.
— Майка ми е мъртва — каза той, като за пръв път погледна Ана в очите. — Почина преди шест месеца.
— Съжалявам. — Фабел изпита истинско съчувствие към него, като си спомни страха, който току-що беше преживял за собствената си майка.
— Тя боледува много дълго — въздъхна Фендрих. — Сега живея сам.
— Сменил сте училището след изчезването на Паула — продължи Ана, сякаш за да подчертае, че този момент няма да се изплъзне от разговора. — Защо почувствахте нужда да се преместите?
Отново горчив смях.
— След като вашият колега — името му е Клат — даде много ясно да се разбере, че съм заподозрян, подозрението ми се лепна. Родители, ученици, дори колегите ми… Виждах го в очите им. Черното съмнение. Дори получих няколко заплашителни телефонни обаждания. Затова напуснах.