— Не помислихте ли, че така ще засилите подозрението? — попита Ана, но със съчувствена усмивка.
— Пет пари не давах. Беше ми писнало. Никой дори и за миг не помисли, че и аз бях силно разтревожен. Бях много привързан към Паула. Смятах, че тя има огромен потенциал. Явно никой не вземаше това предвид. Освен вашия колега Клат, който успя някак си да направи това да звучи като… — Фендрих трудно произнесе думата — поквареност.
— Преподавахте на Паула немски език и литература, така ли? — попита Ана.
Фендрих кимна.
— Казвате, че е показала изявени способности в училище… Че това е бил фокусът на интереса ви към нея?
Фендрих предизвикателно наклони глава назад.
— Да, така беше.
— И все пак нито един от другите учители не е разбрал това. И бележките й в училище показват само среден успех в почти всички дисциплини.
— Преживявал съм същото Бог знае колко пъти преди това. Аз видях потенциала в нея. Тя имаше природен талант за немския език. То е като музиката. Трябва да имаш ухо за него. Паула имаше добро ухо. И можеше да се изразява чудесно, когато се съсредоточи. — Той се наведе напред, като опря лакти на разхвърляното бюро и фиксираше Ана със сериозен поглед. — Паула беше класически пример на дете, което работеше под способностите си. Тя имаше истински потенциал да се развива, но я заплашваше опасност да се загуби в системата. Признавам, че другите учители бяха пропуснали това. А родителите й не бяха способни да го видят. Затова посвещавах толкова много време да й помагам. Виждах за нея реална възможност да избяга от пределите на ограничените семейни очаквания.
Фендрих се облегна назад и разпери ръце с отворени длани, сякаш беше завършил обръщението си към съда. След това тежко отпусна ръце на бюрото, сякаш и последната му енергия беше изчерпана. Фабел го гледаше, но остана мълчалив. Имаше нещо странно в тази сериозност, почти разгорещеност, с която Фендрих говореше за Паула, и това го смущаваше.
Ана изостави темата и пристъпи към детайлите в алибито на Фендрих по време на изчезването на Паула. Отговорите му бяха точно същите, които бе давал преди три години, и бяха в папката. Но по време на нейния разпит Фендрих ставаше все по-нетърпелив.
— Мислех, че става дума за новия случай — каза той накрая. — А вие досега се ровихте в същите стари работи. Нали казахте, че е за ново момиче. За убийство.
Фабел с жест поиска папката от Ана. Погледна голямата лъскава снимка, направена на мястото, където беше открито мъртвото момиче, и я показа на учителя, като не сваляше очи от лицето му, за да прецени реакцията. Тя беше от голямо значение. Фендрих измърмори „О, боже!“ и закри уста с ръка. После замръзна с поглед, прикован в снимката. Наведе се напред и зашари с очи по нея, сякаш изследваше всяка точка. После лицето му се отпусна облекчено. Погледна Фабел.
— Помислих…
— Помислихте, че е Паула?
Фендрих кимна.
— Съжалявам. Беше шок за мен. — Той отново се вторачи в снимката. — Боже мой, тя е също като Паула! Явно по-голяма, но толкова прилича на нея. Затова ли смятате, че има връзка?
— И по още една причина — обясни Ана. — Убиецът е оставил нещо, за да ни заблуди за самоличността на мъртвото момиче. Да ни накара да мислим, че е Паула.
— Може ли да ни разкажете какво правихте от понеделник следобед до вторник сутринта, господин Фендрих?
Учителят сви устни и изпухтя, докато обмисляше отговора.
— Няма много за разказване. Отидох на работа както обикновено и двата дни. В понеделник вечерта се върнах право вкъщи, водих си бележки, четох. Във вторник… Пазарувах малко в минимаркета по пътя към дома във вторник. Върнах се около пет, пет и половина. После бях тук цялата вечер.
— Може ли някой да потвърди това?
Очите на Фендрих се свиха предизвикателно.
— Разбирам… Не можахте да ме хванете за изчезването на Паула, сега искате да ми лепнете това.
— Не е така, господин Фендрих. — Ана отново се мъчеше да го предразположи. — Трябва да проверим всички факти, иначе ще сметнат, че не сме си свършили работата както трябва.
Напрежението в ъгловатите рамене на Фендрих премина и враждебността в очите му се притъпи, но той все още не изглеждаше убеден. Загледа се отново в снимката на момичето продължително, мълчаливо.
— Това е един и същ човек — каза той най-после.