Погледна часовника си. Къде е той, по дяволите? Винаги закъсняваше, главно заради жена си. Тя се огледа през гъстата маса на дърветата, заобикалящи паркинга — черно на фона на черно безлунно небе. Мразеше да се срещат тук — беше толкова зловещо. Стори й се, че нещо се движи между дърветата. Вторачи се изплашено в тъмнината и после се отпусна с нетърпелива въздишка.
Той я беше проследявал тук и преди, но не можеше да я последва нагоре по пътя до паркинга на Природния парк от страх, че много ще бие на очи: единствено друго превозно средство на изолиран път, който води точно към този паркинг. Затова беше се върнал тук през деня и беше проучил мястото. Тази вечер бе я проследил достатъчно дълго, за да установи накъде се е запътила, после я задмина и пристигна пръв. При изучаването на парка откри тесен служебен път, използван от лесовъдите за поддържане на гората. Беше карал мотоциклета си на половината разстояние нагоре по пътя, после загаси светлините и мотора, спусна се за малко по инерция и го скри между дърветата. След това измина пеша останалата част от пътя, тъй като не искаше някой на паркинга да чуе приближаването на мотора. Сега беше в края на дърветата, невидим, и наблюдаваше уличницата, която чакаше женения си любовник. Усещаше трепета на мрачно очакване, на увереността, че скоро гневът и омразата, които го разяждаха като рак, ще бъдат освободени. Ще ги заболи. И двамата ще разберат какво е да изпитваш истинска болка. Тя се обърна към него. Той не се отдръпна, не помръдна. Тя гледаше право в него, вторачена в тъмнината, но тъпата кучка не можеше да го види. Доста скоро щеше да го види обаче…
Сноп светлина от автомобилни фарове се изви в дъга над дърветата и леко се отдръпна. Беше спортен мерцедес. Колата на Маркус Шилер. Той гледаше как мерцедесът се изравнява с голфа, Шилер смъква стъклото и прави извинителен жест. От своята скрита позиция между дърветата той видя как Хана излезе от голфа, блъсна вратата, закрачи сърдито към мерцедеса и се тръсна на седалката до шофьора.
Моментът настъпи.
10.
10:20 ч., 20 март
Болница Марияхилф
Хаймфелд, Хамбург
Яркото пролетно слънце, което под наклон проникваше през огромния прозорец, рязко разделяше болничната стая на ъгли със светлина и сянка. Синът беше вдигнал щорите и беше оставил слънцето да блести безмилостно в незащитеното лице на майка му.
— Ето така, мамче. Така е по-добре, нали?
Той се върна до леглото, премести стола си съвсем близо и седна. Наведе се напред в обичайната си поза на преданост и загриженост. С движение, което изглеждаше нежно и внимателно, но прикриваше злобни намерения, той сложи ръка на челото й, много леко я плъзна нагоре към линията на косата и отвори тежките, нереагиращи клепачи, за да могат ослепителните слънчеви лъчи да греят право в обезцветените очи на старицата.
— И тази нощ излязох да си поиграя, мамче. Двама този път. Прерязах им гърлата. Първо на него. После тя се молеше за живота си. Молеше и молеше. Беше толкова забавно, мамче. Тя все повтаряше: „О, не, о, не!…“. После я пронизах с ножа. Също в гърлото. Разпорих го широко и тя млъкна.
Той тихо се изсмя. Ръката му се плъзна по веждата на старицата и пръстите му проследиха нежните ъгли на бузата й и тънката й набръчкана шия. Той наведе глава настрани с мечтателно изражение на лицето. После внезапно дръпна ръката си и се облегна на стола.
— Помниш ли, мамче, как ме наказваше? Когато бях малък? Помниш ли как ме караше за наказание безброй пъти да рецитирам онези истории? И ако обърквах и една-единствена дума, ме биеше с бастуна си, дето го донесе от една туристическа ваканция в Бавария. Спомни си как веднъж се изплаши, когато ме преби толкова силно, че припаднах? Учеше ме, че съм грешник. Наричаше ме негоден за нищо грешник, помниш ли? — Той замълча, сякаш едва ли не очакваше отговор, който тя не можеше да му даде. После продължи: — И винаги ме караше да рецитирам онези истории. Губех толкова много време да ги запомня. Четях ги отново и отново, докато очите ми започваха да разбъркват буквите и сричките, когато се опитвах да не забравя или да разместя някоя. Но никога не успявах, нали? Винаги ти давах повод да ме биеш. — Той въздъхна, погледна навън към светлия ден зад прозореца, после старата жена. — Скоро, много скоро ще дойде време да се върнем с теб вкъщи, майко.
Той стана, наведе се и я целуна по челото.
— А бастунът още е при мен…