Фабел погледна през рамо към Холгър Браунер, който се усмихна разбиращо.
— Нагласено… — повтори Херман, явно обезкуражен. — Всичко е старателно подредено. И това означава, че има план на психопат зад тези убийства, което пък на свой ред показва, че имаме пред себе си сериен убиец. И затова помислих, че трябва да ви информирам директно и веднага, господин главен комисар. — Той се обърна към Холгър Браунер. — А причината да се обадя на вас, господин Браунер, е защото според мен можете да изясните от тази сцена нещо, което нашият екип би могъл да пропусне. Следя работата ви с интерес и съм присъствал на няколко от вашите семинари.
Браунер грейна в добродушна усмивка и кимна с престорена скромност.
— И явно сте внимавал, господин комисар.
Фабел също се усмихна.
— Съжалявам, господин Херман, не исках да кажа, че ни губите времето. Всичко, което казахте за мястото на престъплението, е вярно, в това число и фактът, че то е вторично, а не първично. Просто исках да чуя разсъжденията ви.
Напрегнатото изражение на неопределимата физиономия на Херман леко се отпусна, но твърдата острота остана в светлозелените му очи.
— Въпросът, пред който се изправяме сега — продължи Фабел, — е къде е първоначалното място, къде да намерим истинското местопрестъпление.
— Имам теория по въпроса, господин главен комисар — вмъкна Херман преди някой друг да успее да се включи.
Браунер се разсмя.
— Така и предполагах.
— Както казах, смятам, че телата са донесени тук. Имаме следи от стъпки по пътя. Големи стъпки, на едър мъж. Те са оставили дълбоки отпечатъци в земята, която е мека, но не кална. Това показва, че е носил нещо тежко.
— Може би е носил само собственото си наднормено тегло — каза Браунер. — Може да е просто някой, който е ходил из гората, за да свали някой килограм.
— Значи е успял много бързо, защото има поне два вида следи — натам и обратно. Тези, които водят към паркинга, не са оставили дълбоки отпечатъци. А тора ми подсказва, че е носел нещо тежко насам, поне веднъж, а после се е върнал на паркинга без товар.
— Значи мислите, че убийството е извършено на паркинга? — попита Фабел.
— Не. Не непременно. Може да ги е убил там, но не намерихме никакви уличаващи доказателства. Затова обградихме половината паркинг към пешеходната пътека. Убеден съм, че жертвите са убити другаде и са докарани дотук с кола. Или може би са убити в кола, докато тя още е била на паркинга. Но ако ги е донесъл дотук, смятам, че е паркирал колата си близо до пътеката.
Фабел кимна оценяващо. Браунер се изсмя гръмогласно и добродушно потупа по рамото Херман, който май не оцени много високо този жест.
— Съгласен съм с вас, колега. Макар да е очевидно, че ще трябва много време, за да идентифицираме отпечатъците от стъпки като принадлежащи на нашия убиец. Но това наистина е много добра работа. Съвсем малко хора биха се сетили да оградят мястото около паркинга.
— Паркингът празен ли беше, когато намерихте телата? — попита Фабел.
— Да — отговори Херман. — Единствената кола тук беше синият опел на пешеходеца, който е намерил труповете около седем и половина сутринта. Това ме кара да мисля, че колата, в която е извършено убийството или е използвана за докарване на жертвите, отдавна е изчезнала. Може би потопена или изгорена някъде, за да се унищожат уликите. — Той посочи пешеходната пътека в обратна посока. — Тази пътека води до друг паркинг на около три километра оттук. Пратих кола да провери за всеки случай, но не е имало нищо.
Фабел осъзна, че през цялото време Мария беше мълчала. Беше се приближила до телата и погледът й изглеждаше магнетично прикован в мъртвата жена. Фабел отиде при нея и попита:
— Добре ли си?
Мария стреснато се обърна към него и за момент го гледаше безизразно, като замаяна. Кожата й беше някак обтегната върху ъгловатата структура на лицето й.
— Какво?… О… да. — След това, по-решително: — Да. Много съм добре. Не е възникване на посттравматичен стрес, ако това имаш предвид.
— Не, Мария, нямам това предвид. Какво виждаш?
— Опитвах се да разгадая какво е искал да каже с това. После погледнах ръцете им.
— Да… хванати ръце. Убиецът явно ги е нагласил да изглеждат като хванали се за ръцете.
— Не… Не това — каза Мария. — Другите ръце. Неговата дясна и нейната лява. Те са стиснати в стегнат юмрук. Не изглежда естествено. Прилича на част от нагласяването.