Холгър Браунер не приличаше на учен или поне малко на теоретик. Беше просто мъж със среден ръст, с пясъчноруса коса и грубоват вид на човек, прекарващ много време на открито. Фабел знаеше, че Холгър е бил спортист на млади години, което обясняваше могъщата набита фигура. Фабел работеше с шефа на екипа от криминалисти от десетина години и взаимното им професионално уважение беше преминало в истинско приятелство. Браунер беше назначен от отдела на местната криминална полиция, който отговаряше за всички видове съдебни разследвания. Той прекарваше голяма част от времето си в работа за Института по съдебна медицина, но имаше също и офис при лабораториите по криминалистика в управлението. Когато Фабел влезе в офиса на Браунер, той беше наведен над лупата си и изучаваше нещо под комбинирана светлина и увеличително стъкло, което се люлееше над завързана ръка. Вдигна очи, но не поздрави Фабел с обичайната си широка усмивка. Вместо това го повика да се приближи.
— Нашият убиец общува с нас — каза мрачно той, подаде на Фабел чифт хирургически ръкавици и отстъпи назад, за да му даде възможност да погледне обекта върху масата.
Върху малка пластмасова плочка имаше правоъгълно парче жълта хартия около десет на пет сантиметра. Браунер беше сложил върху него прозрачен лист от перспекс, за да го предпази от замърсяване. Почеркът, с червено мастило, беше стегнат, правилен, грижлив и много дребен.
— Намерихме това в юмрука на момичето. Смятам, че е сложено в ръката й и пръстите са затворени над него скоро след смъртта, но преди да настъпи вцепеняване.
Макар че написаното беше дребно, то се четеше и с просто око, но Фабел го разгледа през осветения увеличител на Браунер. Написаното беше повече от думи върху хартия: всеки мъничък червен ред се превърна в широка лента, пресичаща структурата на жълт пейзаж. Той отмести увеличителя и прочете бележката.
„Вече съм намерена. Името ми е Паула Елерс. Живея в Бушбергер Вег, Харкшайде, Нордерщед. Досега бях в подземния свят и вече е време да се върна вкъщи.“
Фабел се изправи.
— Кога намерихте това?
— Взехме тялото тази сутрин от Бутенфелд, за да го предадем на доктор Мьолер за аутопсия. — Бутенфелд беше името на пътя в Епендорф, където се намираше институтът, и за полицаите беше станал съкратено название на моргата. — При рутинното предаутопсионно изследване на трупа намерихме това, стиснато в ръката й. Както знаеш, слагаме отделни пликчета около ръцете и стъпалата, за да не допуснем загуба на важни улики при пренасянето. Но тази бележка беше останала залепена към дланта на ръката дори след като вкочаняването беше преминало.
Фабел отново прочете бележката. Усети бавно, неопределено гадене в стомаха. Паула. Тя вече имаше име. Лазурните очи, които бяха вторачени в него, са принадлежали на Паула. Той извади бележник от джоба си и записа името и адреса. Нямаше никакво съмнение, че тази бележка беше написал убиецът, а не жертвата. Ако я е принудил да стори това, невъзможно беше тя да може да се овладее толкова, че да пише с такава изящна прецизност. Той отново се обърна към Браунер.
— „Бях в подземния свят“… Означава ли това, че е била погребана някъде, преди да я изровят, пренесат и стоварят на плажа при Бланкенезе?
— Мислих по това, когато прочетох бележката… Не съм сигурен, че това тяло не е било заровено преди това. Във всеки случай от следсмъртното посиняване и отслабване на вкочаняването грубата ми преценка е, че е била мъртва само от около един ден. Може би това означава, че е била държана в килия или нещо подобно преди смъртта. Проверяваме дрехите й за всяка прашинка или други замърсители, които могат да дадат представа за средата, в която е била през последните двадесет и четири часа.
— Възможно е — каза Фабел. — Намерихте ли още нещо?
— Не. — Браунер вдигна папка от бюрото си и я прегледа. — Разбира се, доктор Мьолер ще предостави пълни подробности, но първоначалните ни находки са, че плажът не е истинското местопрестъпление, че жертвата е убита някъде другаде и е пренесена и стоварена на плажа по-късно.
— Не, Холгър… — Фабел прекара отново картината от плажа през съзнанието си. — Не стоварена. Нагласена. Това ме човърка от сутринта. Тя изглеждаше сякаш си почива. Или чака. Не беше случайно захвърляне на трупа. Беше някакво послание… Но просто не знам какво иска да каже.
Браунер се замисли над думите му.
— Допускам — каза той накрая. — Но трябва да призная, че не виждам нещата точно по същия начин. Съгласен съм, че е проявена грижливост за позата, но не мисля, че е преднамерена. Може би убиецът е изпитвал някакви угризения заради извършеното. Или е толкова луд, че не е могъл напълно да прецени, че тя е мъртва.