Брат му Иван и Миусов ще дойдат от любопитство, и то може би най-грубо, а баща му може би за някаква шутовска и актьорска сцена. О, Альоша, макар да мълчеше, доста добре и издълбоко познаваше вече баща си. Повтарям, това момче съвсем не беше тъй простодушно, както го смятаха всички. С тежко чувство очакваше той насрочения ден. Без съмнение много беше загрижен в себе си, в сърцето си, всички тези семейни несъгласия някак да свършат. Но все пак най-главната му грижа беше за стареца: той трепереше за него, за неговата слава, страхуваше се да не го оскърбят нещо, особено от тънките вежливи насмешки на Миусов и презрителните недомлъвки на учения Иван — така си представяше всичко това. Дори искаше да се опита да предупреди стареца, да му каже нещо за онези лица, които може да дойдат, но размисли и премълча. Само в навечерието на определения ден чрез един познат съобщи на брат си Дмитрий, че много го обича и очаква от него да изпълни обещаното. Дмитрий се замисли, защото не можа да си спомни какво му е обещал, отговори само с писмо, че с всички сили ще се сдържа „пред низостта“ и макар дълбоко да уважава стареца и брат си Иван, убеден е, че тук има или някаква клопка за него или недостойна комедия. „Все пак по-скоро ще си глътна езика, отколкото да пренебрегна уважението към тоя свят мъж, когото ти толкова уважаваш“ — завърши Дмитрий писъмцето си. То не ободри кой знае колко Альоша.
Книга втора
Неуместната сбирка
I. Пристигането в манастира
Случи се хубав, топъл и ясен ден. Беше краят на август. Срещата със стареца беше уговорена за около единадесет и половина, веднага подир късната литургия. Нашите гости на манастира обаче не присъствуваха на службата, а пристигнаха чак към края. Те дойдоха с две каляски; с първата, елегантна каляска, запретната с двойка скъпи коне, пристигна Пьотър Александрович Миусов с един свой далечен роднина, съвсем млад човек, на около двадесет години, Пьотър Фомич Калганов. Този млад човек се готвеше да постъпи в университета; Миусов пък, у когото, неизвестно защо, живееше засега, го изкушаваше да го води в чужбина, в Цюрих или Йена, за да постъпи там в университета и да го завърши. Младият човек още не се решаваше. Той беше замислен и някак разсеян. Лицето му беше приятно, телосложението — здраво, ръстът — доста висок. В погледа му имаше понякога странна неподвижност: както всички много разсеяни хора, понякога той ви гледаше втренчено и продължително, а в същност изобщо не ви виждаше. Беше мълчалив и малко недодялан, но случваше се — впрочем само насаме с някого — изведнъж да стане ужасно приказлив, поривист, весел и да се смее на какво ли не. Но въодушевлението му също тъй бързо и отведнъж угасваше, както бързо и отведнъж се раждаше. Беше облечен винаги хубаво, дори изискано, имаше вече известно солидно състояние и очакваше много по-голямо. С Альоша беше приятел.
В другата, много стара, раздрънкана, но широка каляска с два стари сиво-розови коня, които изоставаха много от каляската на Миусов, пристигна и Фьодор Павлович със синчето си Иван Фьодорович. На Дмитрий Фьодорович бяха съобщени предварително денят и часът, но той закъсня. Гостите оставиха каляските пред оградата на хотела и влязоха през манастирските порти пеша. Освен Фьодор Павлович другите трима, изглежда, никога не бяха виждали манастир, а Миусов тридесетина години може би не беше стъпвал дори в църква. Той се озърташе наоколо с известно любопитство, нелишено от известна нарочна разпуснатост. Но за неговия наблюдателен ум освен църковните и домакинските постройки, впрочем много обикновени, във вътрешността на манастира не се разкриваше нищо особено. Излизаха последните хора от черквата, снемаха шапки и се кръстеха. Сред простолюдието се мяркаха и гости от по-висшето общество, две-три дами, един много стар генерал: всички бяха отседнали в хотела. Тутакси просяци наобиколиха нашите гости, но никой нищо не им даде. Само Петруша Калганов извади от портмонето си десет копейки и, бог знае защо, припряно и сконфузено побърза да ги мушне в ръцете на една жена, като измънка: „Разделете си ги поравно.“ Никой от спътниците не каза нищо, така че нямаше защо да се сконфузва, но като забеляза това, той се сконфузи още повече.
Получаваше се обаче нещо странно; би трябвало в същност да ги посрещнат както се полага и може би дори с известно уважение: единият скоро беше пожертвувал хиляда рубли, а другият беше много богат и твърде образован помешчик, така да се каже, човек, от когото всички тука донякъде зависеха поради въпроса за риболова в реката предвид обрата, който можеше да вземе делото. Ала ето че никой от официалните лица не ги посреща. Миусов гледаше разсеяно надгробните плочи около църквата и се канеше да отбележи, че тези гробове май скъпичко са излезли на хората, които са искали да погребват своите на такова „свято“ място, обаче нищо не каза: обикновената либерална ирония се превръщаше в него вече почти в гняв.