— В чужд манастир свой псалтир не чети — отбеляза той. — Тук, в тоя скит, общо двадесет и пет души светии се спасяват, гледат се помежду си и ядат зеле. И нито една жена не влиза през тази врата, ето кое е най-забележителното. И наистина е така. Само че аз като да съм чувал, че старецът приемал и дами? — обърна се той изведнъж към монаха.
— От простолюдието и сега има тук от женския пол, ей ги там, лежат на чардака и чакат. А за висшите дамски лица са пристроени също на чардака, но вън от оградата, две стаички, ей ония там прозорци, и старецът, когато е здрав, отива при тях през вътрешния вход, тоест все пак зад оградата. Ето и сега една госпожа, харковска помешчица, госпожа Хохлакова, чака там с нефелната си дъщеря. Сигурно е обещал да излезе при тях, макар че напоследък е толкова отслабнал, че едвам се явява дори пред народа.
— Значи, все пак има пътечка от скита до госпожите. Но да не помислите, отче свети, че нещо искам да кажа, само така. Знаете ли, в Атон, може би сте чували, не само посещения на жени не се допущат, но изобщо не се допущат никакви жени и никакви дори същества от женски пол, кокошки, пуйки, телици…
— Фьодор Павлович, аз ще си отида и ще ви оставя тук сам, а без мене ще ви изведат оттука за ръка — това ви предсказвам.
— Че какво ви преча, Пьотър Александрович? Погледнете — извика той изведнъж, като прекрачи през оградата на скита, — погледнете в каква розова долина живеят!
Наистина, макар че рози сега нямаше, но имаше множество редки и прекрасни есенни цветя, навред, където е било възможно да се посадят. Очевидно, отглеждаше ги опитна ръка. Лехи бяха направени около църквите и между гробовете. Къщицата, в която беше килията на стареца, дървена, едноетажна, с чардак пред входа, беше също обиколена с цветя.
— А имало ли го е това по време на предишния старец Варсанофий? Говореше се, че той не обичал изяществата, скачал и биел с тояга дори дамския пол24 — подметна Фьодор Павлович като се качваше към входната врата.
— Старецът Варсанофий наистина изглеждаше понякога като юродив, но и много глупости се разправят. А с тояга никога никого не е бил — отговори монахът. — Сега, господа, почакайте минутка, ще съобщя за вас.
— Фьодор Павлович, за последен път — условието, чувате ли? Дръжте се добре, инак ще ви платя за това — успя още веднъж да измърмори Миусов.
— Никак не ми е ясно защо сте в такова велико вълнение — отбеляза Фьодор Павлович насмешливо, — да не се боите от греховце? Зер той, казват, по очите познавал кой за какво е дошъл. Пък и колко високо цените тяхното мнение, вие, такъв парижанин и напредничав господин; просто ме учудихте, ще знаете!
Но Миусов не успя да отговори на тоя сарказъм, поканиха ги да влязат. Той влезе малко ядосан…
„Е, отсега си знам, ядосан съм и ще почна да споря… ще взема да се горещя — и себе си, и идеята ще унизя“ — мина му през ум.
II. Старият шут
Влязоха в стаята почти едновременно със стареца, който при появата им веднага се показа от спалната си стаичка. В килията им отпреди тях го чакаха двама скитски йеромонаси, единият — отецът библиотекар, а другият — отец Паисий, човек болен, макар и не стар, но много учен, както се говореше. Освен тях го чакаше застанал в ъгъла (и после през цялото време остана прав) — един младеж, около двадесет и две годишен наглед, с цивилен сюртук, семинарист и бъдещ богослов, покровителствуван, кой знае защо, от манастира и братята. Беше висок на ръст, със свежо лице, широки скули, с умни и внимателни възтесни кафяви очи. На лицето му беше изписана най-голяма почтителност, но прилична, без явно подмилкваше. Влезлите гости дори не поздрави с поклон като лице, което не им е равно, а напротив е подведомствено и зависимо.
Старецът Зосима влезе, съпровождан от послушника си и Альоша. Йеромонасите станаха и го поздравиха с дълбок поклон — кръстите им допряха земята; а сетне бяха благословени и му целунаха ръка. Като ги благослови, старецът отговори всекиму със същия дълбок поклон и пръстите му докоснаха земята; после поиска от всеки от тях благословия и за себе си. Цялата церемония се проведе много сериозно, не като някакъв всекидневен обред, а почти с някакво чувство. На Миусов обаче му се стори, че всичко се върши преднамерено, за внушение. Той стоеше пред всички влезли с него. Би трябвало — той дори още снощи обмисли това — независимо от всякакви идеи, единствено от най-обикновената вежливост (щом тука обичаите са такива), да отиде при стареца за благословия, поне само за благословия, ако не и да целуне ръка. Но като видя сега всички тези поклони и целувания на йеромонасите, мигом, промени решението си: важно и сериозно направи доста дълбок светски поклон и се оттегли към стола си. Точно така постъпи и Фьодор Павлович, който този път като маймуна съвсем изкопира Миусов. Иван Фьодорович се поклони много важно и възпитано, но също с изопнати надолу ръце, а Калганов толкова се сконфузи, че дори не се поклони. Старецът отпусна вдигнатата за благословия ръка и като им се поклони още веднъж, помоли ги да седнат. Кръв заля бузите на Альоша, досрамя го. Сбъдваха се лошите му предчувствия.
24