— И сега правите същото — измърмори с отвращение Миусов.
Старецът мълком разглеждаше и единия, и другия.
— Нима! Представете си, и това знаех, Пьотър Александрович, и дори, знаете ли, предчувствувах какво правя веднага щом почнах да говоря, и дори, знаете ли, предчувствувах, че вие пръв ще ми направите забележка. В мига, в който виждам, че шегата ми не върви, ваше преподобие, и двете бузи ми залепват за долното чене, почти усещам спазми; така съм още от младини, когато живеех у дворяните като храненик и с това си изкарвах хляба. Аз съм шут по природа, по рождение, все същото, ваше преподобие, като юродив; не отричам, че и нечист дух може да има в мене, впрочем малък калибър, ако беше по-важен, друга квартира щеше да си избере, само че не вашата, Пьотър Александрович, защото и вие не сте кой знае каква квартира. Но затова пък аз вярвам, в Бога вярвам. Само в последно време се усъмних, но затова пък сега седя тук и чакам великите слова. Аз, ваше преподобие, съм като философа Дидерот. Известно ли ви е, светейши отче, как Дидерот философът се явил при митрополит Платон по времето на императрица Екатерина?29 Влиза и направо: „Няма бог.“ На което великият светител вдига пръст нагоре и изговаря: „Рече безумец в сърце си: няма бог!“30 Онзи, както си стоял, му се строполил в нозете: „Вярвам, вика, и кръщението приемам.“ И тогава го кръстили на място. Княгиня Дашкова му станала кръстница, а Потьомкин кръстник…31
— Фьодор Павлович, това е непоносимо! Та вие самият знаете, че лъжете и че този глупав анекдот не е истина, защо се правите на шут? — проговори с разтреперан глас Миусов, който вече не беше в състояние да се сдържа.
— Цял живот съм предчувствувал, че не е истина! — извика с увлечение Фьодор Павлович. — Затова пък, господа, ще ви кажа цялата истина. Велики старче, прощавайте, но това, последното, за кръщението на Дидерот, аз го измислих, ей сега, в момента, докато разказвах, по-рано никога не беше ми хрумвало. За пикантност го съчиних. Затова именно се правя на шут, Пьотър Александрович, за да съм по-мил. Но впрочем понякога и аз не знам защо. А колкото за Дидерот, аз това „рече безумец“ двадесет пъти съм го чувал от тукашните помешчици още като бях млад и живеех при тях; от леля ви, Пьотър Александрович, от Мавра Фоминишна, между другото също съм го чувал. Те всички и досега са убедени, че безбожникът Дидерот е ходил при митрополит Платон да спори за бога…
Миусов стана, не само изгубил търпение, но почти не на себе си. Беше бесен и съзнаваше, че така той самият става смешен. Наистина в килията ставаше нещо абсолютно недопустимо. В същата тая килия може би от четиридесет-петдесет години, още при предишните старци, се бяха събирали посетители, но винаги с най-дълбоко благоговение. Почти всички допущани, влизайки в килията, разбираха, че с това им се оказва велика милост. Мнозина падаха на колене и не ставаха през цялото време на посещението. Мнозина дори от „висшите“ лица, дори от най-учените, нещо повече, някои от свободомислещите лица дори, които идваха или от любопитство, или по друг повод, като влизаха в килията с другите или си уреждаха среща насаме, всички до един смятаха за свой най-първи дълг най-дълбока почтителност и деликатност през всичкото време на срещата, толкова повече, че тук не ставаше дума за пари, а само за любов и милост от едната страна, а от другата — покаяние и жажда да се разреши някой тежък душевен въпрос или тежък момент в живота на собственото сърце. Така че изведнъж тази палячовщина, демонстрирана от Фьодор Павлович, непочтителна за мястото, където се намираше, предизвика у свидетелите, поне у някои от тях, недоумение и учудване. Йеромонасите впрочем, които ни най-малко не си промениха физиономиите, следяха със сериозно внимание какво ще каже старецът, но като че ли се канеха вече да се изправят като Миусов. Альоша беше готов да заплаче и стоеше с наведена глава. Най-странно му се виждаше това, че брат му Иван Фьодорович, на когото единствено разчиташе и който едничък имаше достатъчно влияние върху баща им, за да го възпре, седеше съвсем неподвижно на стола си със сведени очи и явно дори с любознателно любопитство очакваше да види как ще свърши всичко това, все едно че той самият беше тук съвсем страничен човек. Към Ракитин (семинариста), също добър познат и почти близък на Альоша, не смееше и да погледне: знаеше неговите мисли (в същност в целия манастир ги знаеше само Альоша).
29
30
31