— А, ето коя е отдалеко! — посочи той една още съвсем не стара жена, но много мършава и изпита, с лице не изгоряло, ами сякаш цялото почерняло. Тя беше коленичила и с неподвижен поглед гледаше стареца. В погледа й имаше някакво изстъпление.
— Отдалеко, отче, отдалеко ида, чак от триста версти. Отдалеко, отче, отдалеко — изговори жената напевно, поклащайки някак плавно глава наляво-надясно и подпряла буза с длан. Така говореше, като че ли нареждаше над мъртвец. Има в народа скръб мълчалива и безкрайно търпелива: тя се затваря в себе си и мълчи. Но има и мъка избухнала: тя изведнъж се излива в сълзи и след това минава в нареждане. Особено при жените е така. Но тя не е по-лека от мълчаливата скръб. Нареждането утолява само с това, че още повече ранява и къса сърцето. Такава скръб дори не търси утеха, а се подхранва от чувството за неутолимост. Нарежданията са само потребност непрекъснато да се подлютва раната.
— От еснафа трябва да си? — продължи старецът и се вгледа в нея любопитно.
— Граждани сме, отче, граждани сме ние, от село сме, ама сме градски, в града живеем. Дошла съм тебе да видя, отче. Много сме чували за тебе, отче, много сме чували. Детенце, мъжка рожба погребах, та съм тръгнала Бога да моля. На три манастира ходих, ала ми казаха: „Иди, Настасюшка, и там“, при вас тоест, миличък, при вас. И аз дойдох, вчера почивах, а днес съм при вас.
— Кого жалиш?
— Мъжка рожба жаля, отче, на три години беше, още само три месеца и щеше да направи три годинки37. За детето ми е мъката, отче, за детето. Последно ми беше останало, четиринки си имахме с Никитушка, ама не ни траят дечицата, не траят. Трите първите ги погребах и не ги жалих толкова, а това последното го погребах и не мога да го забравя. Ей тук е сякаш, пред мене стои, и не се махва. Душата ми изсуши. Като му погледна дрешките, ризката ли, ботушките, и почвам да плача. Наредя всичко, дето е останало от него, всичките му неща, гледам ги и вия. Казвам на Никитушка, мъж ми: я ме пусни, стопанино, да ида на богомолие. Каруцар е, не сме бедни, отче, не сме бедни, всичко си имаме, и конче, и каруца. Но за какво ни е сега имот! Почна да го удря на пиянство без мене, Никитушката ми, сигурно е така, пък и по-рано: не го ли наглеждам, и се отпусне. А сега и за него вече не мисля. Ето трети месец, откак не съм си у дома. Забравих вече, всичко забравих и не искам да помня; та и как ще я карам с него сега? Свърших с него, свърших, с всичките свърших. И не ми се гледа вече ни дом, ни имот — хич нищо да не видя!
— Виж какво, майко — заговори старецът. — Веднъж един древен велик светец видял в храма една същата такава като тебе майка, и тя така плачела за детето си, единственото си, и него Господ бил прибрал. „Нима не знаеш ти — казал й светецът — колко тези младенци са пред Престола Божи дръзновени? Хич няма друг по-дръзновен от тях в царството небесно: ти, Господи, ни дарува живот, му казват на Бога, и едва-що го видяхме, ти ни го отне. И толкова дръзновено го молят и питат, че Господ веднага им дава ангелски чин. А затова, казал светецът, и ти се радвай, жено, а недей плака, и твоят младенец сега е при Господа, сред сонма от ангели пребивава.“ Ето какво казал светецът на разплаканата жена в древните времена. А той бил велик старец и не може да не я е казал истината. Затова знай и ти, майко, че и твоят младенец сигурно сега стои пред престола Господен и се радва, и се весели, и моли Бога за тебе. Затова и ти не плачи, ами радвай се.
Жената го слушаше, подпряла буза с ръка и свела очи към земята. Тя въздъхна дълбоко.
— Същото и Никитушка ме утешава, същите думи като тебе ми казва: „Неразумна си ти — казва, — защо плачеш, нашето момченце сега сигурно при Господа-Бога с ангелите пее.“ Приказва ми така, а самият плаче, виждам аз, че като мене и той плаче. „Знам — казвам, — Никитушка, къде ще е другаде, ако не при Господа Бога, ама тук, при нас, си го няма, Никитушка, сега до нас, ей тъй, както по-рано седеше!“ И само да мога да го видя още веднъж, само един път да го видя пак, няма и да се доближа до него, дума няма да продумам, ще се свия в един ъгъл, само за една минутчица да го зърна, да го чуя как си играе на двора, пък дойде и викне с неговото гласче: „Мамичко, де си?“ Само да мога да чуя как ще изтопурка по стаята с краченца веднъж, един-едничък път, с краченцата, „туп-туп“, бързо-бързо, помня как се затичва към мене, и крещи и се смее; само да мога краченцата му да чуя, да ги чуя, да го позная! Ала няма го, отче, няма го и няма да го чуя никога! Ей му поясчето, ама него го няма и никога вече няма ни да го видя, ни да го чуя…
Тя извади от пазвата си малкото сърмено поясче на детето и щом го погледна, мигом се разтърси в ридания и закри очите си с пръсти, между които изведнъж бликнаха ручеи сълзи.
37