— А това е — рече старецът, — това е древната „Рахил плаче за децата си и не може да се утеши за тях, защото ги няма“38, такъв дял ви е отреден вам, майки, на земята. И недей се утешава, и няма нужда да се утешаваш, не се утешавай, плачи, само че всеки път, когато плачеш, все си спомняй, че твоето дете е един от ангелите Божи, гледа те оттам, вижда те, радва се на твоите сълзи и ги сочи на Господа Бога. И още дълго време ще ти е този велик майчин плач, но накрая ще ти се обърне в тиха радост и твоите горчиви сълзи ще бъдат само сълзи на тихо умиление и сърдечно очищение, дето от грехове спасява. А младенеца ти ще го помена за упокой; как го викаха?
— Алексей, отче.
— Мило име. На Алексей човека божи кръстено?39
— На Божия, отче, на Божия, на Алексей човека божи!
— Какъв светец! Ще го помена, майко, ще го помена, и твоята скръб в молитва ще помена, и съпруга ти за здраве в молитва ще помена. Само че грехота е да го оставяш така. Иди си при мъжа и го пази. Твоето детенце ще види оттам, че си оставила баща му, и ще почне да плаче за вас: защо ще нарушаваш ти блаженството му? Защото то е живо, живо е, понеже душата е жива вовеки; и да го няма в къщи, пак невидимо е при вас. Как ще си дойде в къщи, щом като казваш, че си намразила дома си? При кого да дойде, щом вас заедно двамата, баща си и майка си, няма да намери? Ето на, сега го сънуваш и се мъчиш, а тогава то ще ти проводи тихи сънища. Върви си при мъжа, майко, още днес си върви.
— Ще вървя, отче, както казваш ще направя. Ти ми отвори сърцето. Никитушка, Никитушка мой, чакаш ме, миличък, чакаш ме! — започна да нарежда пак жената, но старецът вече се беше обърнал към една стара бабичка, облечена не като странница, а по градски. По очите й личеше, че има някаква работа и е дошла да съобщи нещо. Каза му, че е подофицерска вдовица, не била отдалече, ами от нашия град. Синът й Васенка служил някъде в комисариата, пък заминал за Сибир, за Иркутск. Два пъти писал оттам, а ето вече цяла година престанал да пише. Разпитвала за него, обаче дори и не знаела къде да разпитва.
— Пък ми казва от онез дни Степанида Илинишна Бедрягина, тя е търговка, богата жена: вземи, казва, Прохоровна, запиши момчето си за помен, занеси го в черква и го помени за упокой. Душата му, казва ще се разтъжи и ще ти напише писмо. „И това — вика Степанида Илинишна — е много сигурен начин, колко пъти било изпитано.“ Само че аз все се съмнявам… Кажи ми, слънчице наше, истина ли е, или не е истина, и добре ли ще бъде така?
— Хич да не си и помислила за такова нещо. Срамота е и да питаш. Че как е възможно, жива душа, пък родната му майка да го поменава с умрелите! Голям грях е това, съща магия и само поради твоето незнание ти се прощава. Ами по-добре помоли царицата небесна, бързата застъпница и помощница, за неговото здраве, а и на тебе да прости за неправилното ти размишление. И ето какво ще ти кажа още, Прохоровна: или то самото, твоето момче, скоро ще дойде при тебе или сигурно писмо ще ти прати. Тъй да знаеш. Върви и отсега нататък бъди спокойна. Живо ти е момчето, казвам ти.
— Мили човече, Господ да те възнагради, благодетелю наш, ти, който се молиш за всички нас и за нашите грехове…
А старецът вече беше забелязал в тълпата две пламнали, устремени към него очи на една изнурена, наглед охтичава, макар и още млада селянка. Тя гледаше мълчаливо, очите й молеха нещо, но сякаш се страхуваше да се приближи.
— Какво има, мила?
— Освободи ми душата, отче — тихо и бавно прошепна тя, коленичи пред него и му се поклони в нозете.
— Съгреших, отче мой, и се боя от греха си.
Старецът седна на долното стъпало, жената се доближи до него, както беше на колене.
— Вдовица съм, трета година става — започна полушепнешком и като че потръпваше цяла. — Тежко ми беше с мъжа ми, стар беше, много ме биеше. Като легна болен, гледам го и си мисля: ами ако оздравее и стане пак — тогава? И тогава ми влезе в главата тая мисъл…
— Почакай — каза старецът и си доближи ухото досами нейните устни. Жената продължи с тих шепот, така че почти нищо не можеше да се долови. Тя свърши скоро.
— Трета година? — попита старецът.
— Трета година. Първо не мислех, а сега се поболях, мъка ме налегна.
— Отдалеко ли си?
— Петстотин версти оттука.
— На изповед казвала ли си?
— Казвала съм, по два пъти съм казвала.
— Допуснаха ли те до причастие?
— Допуснаха ме. Страх ме е; страх ме е от смъртта.
— Не бой се от нищо и никога се не бой и не тъжи. Само покаянието си да не изоставяш — и всичко ще ти прости Бог. Пък и няма такъв грях и не може да има по цялата земя, дето Господ да не го прости на истински покаялия се. Пък и не може да извърши, не може човек да извърши такъв голям грях, че да пресуши безконечната любов Божия. Нима може да има такъв грях, който да надминава Божията любов? Само да имаш грижа за покаянието, непрестанното покаяние, а страха да го пропъдиш съвсем. Вярвай, че Бог те обича така, както дори и не си представяш — и с греха ти, и в греха ти те обича. А за един разкаян е по-голяма радост в небето, отколкото за десетина праведни — отдавна е казано.40 Върви си и не бой се. От хората не се огорчавай, за обиди не се сърди. На покойника прости в сърцето си всичко, с което те е наскърбил, примири се с него воистине. Каеш ли се, ти обичаш. А обичаш ли, вече си Божия… С любов всичко се изкупува, всичко се спасява. Щом аз, също като тебе човек, грешен, се умилих и те пожалих, тем паче Бог. Любовта е такова безценно съкровище, че с нея цял свят можеш да купиш, и не само своите, но и чуждите грехове да изкупиш. Иди си и не бой се.
38
39
40