— Непременно ще го изпратя — реши старецът.
V. Амин! Амин!
Отсъствието на стареца от килията продължи около двадесет и пет минути. Минаваше вече дванадесет и половина, а Дмитрий Фьодорович, заради когото се бяха събрали всички, още го нямаше. Но те почти като че бяха забравили за него и когато старецът влезе пак в килията, завари там твърде оживен общ разговор между гостите си. В разговора участвуваха преди всичко Иван Фьодорович и двамата йеромонаси. Намесваше се, и то май доста разгорещено, и Миусов, но пак не му вървеше; явно беше на втори план и почти не му отговаряха, така че това ново обстоятелство само подсили натрупващата се в него раздразнителност. Работата беше там, че те и по-рано доста се нападаха с Иван Фьодорович по познания и той не можеше да понесе хладнокръвно, че онзи се държеше към него с известна небрежност. „Досега поне съм бил на висотата на всичко най-напредничаво в Европа, а това ново поколение решително ни игнорира“ — мислеше си той. Фьодор Павлович, който се беше заклел да си седне на мястото и да млъкне, наистина известно време мълча, но с подигравателна усмивчица следеше съседа си Пьотър Александрович и явно се радваше на неговата раздразнителност. Той отдавна се канеше да му плати за някои неща и сега не можеше да изпусне случая. Най-накрая не издържа, наведе се към рамото на съседа си и полугласно го подкачи още веднъж:
— Ами вие одеве защо не си отидохте подир „любезното целуване“, а се съгласихте да останете в такава непристойна компания? Затова, защото се чувствувахте унизен и оскърбен и останахте, за да си покажете ума за реванш. Сега вече няма да си отидете, докато не им покажете ума си.
— Пак ли почвате? Напротив, ей сега ще си отида.
— Най-късно, след всички ще си отидете! — сяде го още веднъж Фьодор Павлович. Това беше почти в мига, когато се върна старецът.
Спорът затихна за минутка, но старецът седна на предишното си място и изгледа всички, сякаш приветливо ги канеше да продължават. Альоша, който беше изучил почти всички изрази на лицето му, виждаше ясно, че е ужасно уморен и се насилва. През последно време от болестта му се случваха припадъци от изтощение. Почти същата бледост като пред припадък личеше и сега по лицето му, устните му бяха побелели. Но той сякаш не искаше да разпусне сбирката: като че ли имаше някаква своя цел — но каква? Альоша го следеше неотклонно.
— За много интересната му статия разговаряме — рече йеромонах Йосиф, библиотекарят, като се обърна към стареца и посочи Иван Фьодорович. — Много нови неща изнася, но изглежда, че идеята е нож с две остриета. По въпроса за църковно-обществения съд и доколко са широки неговите пълномощия отговаря със статия на едно духовно лице42, което е написало по този въпрос цяла книга…
— За съжаление, вашата статия не съм чел, но съм чувал за нея — отговори старецът, като се вгледа внимателно и зорко в Иван Фьодорович.
— Избрал е много любопитна гледна точка — продължи отецът библиотекар, — изглежда, че по въпроса за църковно-обществения съд съвсем отхвърля отделянето на църквата от държавата.
— Това е интересно; но в какъв смисъл? — обърна се старецът към Иван Фьодорович.
Онзи най-сетне му отговори, но не високомерно-учтиво, както се страхуваше преди срещата Альоша, а скромно и сдържано, с явна любезност и очевидно без никаква задна мисъл.
— Аз изхождам от положението, че това смесване на елементите, тоест същностите на църквата и държавата, отделно взети, ще бъде, разбира се, вечно, макар че то е невъзможно и никога няма да може да се приведе не само в нормално, но и в що-годе съгласувано състояние, защото лъжа е заложена в самия корен на нещата. Компромисът между държавата и църквата по такива въпроси, като например за съда, според мене в съвършената му и чиста същност е невъзможен. Духовното лице, на което възразявах, твърди, че църквата заема точно и определено място в държавата. Аз пък му възразих, че, напротив, църквата трябва да съдържа в самата себе си цялата държава, а не да заема в нея само някакво кътче и че ако сега това е по някаква причина невъзможно, по същината на нещата то несъмнено ще трябва да бъде поставено като най-пряка и главна цел на цялото по-нататъшно развитие на християнското общество.
— Абсолютно справедливо! — твърдо и нервно изрече отец Паисий, мълчаливият и учен йеромонах.
— Най-чистопробно ултрамонтанство! — извика Миусов и нетърпеливо прекръстоса нозе.
— Е, че ние нямаме и планини!43 — възкликна отец Йосиф и като се обърна към стареца, продължи: — Той между другото отговаря на следните „основни и съществени“ положения на своя противник, духовно лице, забележете. Първо: че „никой обществен съюз не може и не бива да си присвоява властта да се разпорежда с гражданските и политически права на своите членове“. Второ: че „углавната и съдебно-гражданска власт не трябва да принадлежи на църквата и е несъвместима с нейната природа и като божествено установление, и като съюз на хора за религиозни цели“, и последно, трето: че „църквата е царство не от тоя свят“…
42
43