— Е, признавам, вие сега ме окуражихте донякъде — усмихна се Миусов и пак си прекръстоса краката. — Доколкото разбирам, това следователно е осъществяване на някакъв идеал, безкрайно далечен, след второто пришествие. Както обичате. Прекрасна утопична мечта за изчезване на войните, дипломатите, банките и пр. Нещо дори подобно на социализъм. А пък аз мислех, че всичко това е сериозно и че църквата сега например ще съди углавните престъпления и ще присъжда бой и затвор, пък може и смъртно наказание.
— Че и сега, ако имаше само църковно-обществен съд, и сега църквата не би изпращала в каторга или на смърт. Престъплението и схващането за него тогава без друго биха се променили, малко по малко, разбира се, не изведнъж и не още сега, но все пак доста скоро… — спокойно и без да му мигне окото, произнесе Иван Фьодорович.
— Сериозно ли го казвате? — внимателно го погледна Миусов.
— Ако всичко станеше църква, църквата щеше да отлъчва от себе си престъпното и непослушното, а нямаше да сече глави — продължи Иван Фьодорович. — Аз ви питам: къде би отишъл отлъченият? Та тогава би трябвало той не само от хората, както е сега, но и от Христа да се махне. Защото със своето престъпление би се изправил не само против хората, но и против църквата Христова. Това и сега, разбира се, е така, в строгия смисъл, но все пак не е обявено и съвестта на днешния престъпник много и много често влиза в сделки със себе си: „Откраднах наистина, ама не съм посегнал на църквата, на Христа не съм враг“ — така си говори всеки днешен престъпник; е, а когато църквата заеме мястото на държавата, тогава мъчно би могъл да каже така, освен да отрече цялата църква на цялата земя: „Всички, значи, се лъжат, всички са се отклонили, всичко е лъжлива църква, само аз, убиецът и крадецът — съм справедливата християнска църква.“ А това е много мъчно да си го каже сам човек, това изисква огромни усилия, обстоятелства, които не са често налице. Сега, от друга страна, вземете възгледите на самата църква за престъплението: нима не трябва да се променят спрямо днешните, почти езически, и от механично премахване на заразения орган, както се прави днес за запазване на обществото, да се преобразува, и то изцяло и не мнимо, в идея за новото възраждане на човека, за неговото възкресение и спасението му…
— Тоест как така? Аз пак преставам да разбирам — прекъсна го Миусов, — пак някаква мечта. Нещо безформено, не можеш го разбра. Какво е това отлъчване, що за отлъчване? Аз подозирам, че вие просто ни се надсмивате, Иван Фьодорович.
— Но в същност и сега е същото — заговори изведнъж старецът и всички тутакси се обърнаха към него, — защото, ако сега я нямаше Христовата църква, за престъпника не би имало никакви задръжки в злодейството и дори наказание за него после, тоест наказание истинско, не механично, както се каза сега, което в повечето случаи само озлобява сърцето, а истинско наказание, единствено действително, единствено сепващо и умиротворяващо, което се състои в осъзнаване на собствената съвест.
— Но как така, позволете да попитам? — обади се Миусов с живо любопитство.
— Ето така — започна старецът. — Всички тия заточения на тежка работа, по-рано и с бой, никого не поправят и най-вече почти никого от престъпниците дори не сепват и броят на престъпленията не само не намалява, а все повече расте. С това и вие ще се съгласите. И излиза, че обществото по такъв начин никак не е защитено, защото, макар че вредният орган се отсича механично и се изпраща далече на заточение, да ни се махне от главите, но на негово място тутакси се появява друг престъпник, ако не и двама. Ако има нещо да защищава обществото дори в наше време и дори да поправя самия престъпник и да го преражда в нов човек, то това е пак единствено законът Христов, който се проявява в осъзнаването на собствената съвест. Само когато осъзнае вината си като син на Христовото общество, тоест на църквата, той осъзнава и вината си пред самото общество, тоест пред църквата. По такъв начин единствено само пред църквата съвременният престъпник е способен да осъзнае вината си, а не пред държавата. И ако съдът принадлежеше на общество като църквата, тогава то би знаело кого да върне от отлъчване и пак да го приобщи към себе си. А сега църквата, като няма никакъв деен съд, а има само възможност за нравствено осъждане, сама отбягва дейното наказание на престъпника. Тя не го отлъчва от себе си, а само му въздействува с бащинско назидание. Не само това, но тя дори гледа да запази с престъпника цялото си християнско църковно общение: допуска го до църковна служба, до комка, дава му подаяние и се отнася към него повече като с пленник, отколкото като с виновен. И какво би станало с престъпника, о, Господи, ако и християнското общество, тоест църквата, го отхвърлеше, както го отхвърля и го премахва гражданският закон? Какво би било, ако и църквата го наказваше със своето отлъчване незабавно и винаги след наказанието от държавния закон? По-голямо отчаяние от това не би могло и да има, поне за руския престъпник, понеже руските престъпници са още вярващи. Но впрочем кой знае: може би тогава би се случило нещо страшно — може би в отчаяното сърце на престъпника би се изгубила вярата и тогава какво? Но църквата, като нежна и любеща майка, сама отбягва дейното наказание, тъй като и без нейното наказание много болезнено е наказан виновникът от държавния съд и вее някой трябва да го пожали. Но най-вече затова го отбягва, че съдът на църквата е съд, който единствен носи в себе си истината, и вследствие на това с никакъв друг съд не може да се съчетава съществено и нравствено, дори и за временен компромис. Тук вече не може да се влиза в сделка. В чужбина престъпникът, казват, рядко се разкайвал, защото самите дори съвременни учения затвърдяват у него мисълта, че престъплението му не е престъпление, а само борба против несправедливия гнет. Обществото го премахва от себе си съвсем механично с тържествуваща над него сила и съпровожда това отлъчване с омраза (така поне те, в Европа, разказват за самите себе си) — с омраза и с най-пълно равнодушие и забрава за по-нататъшната негова съдба като техен брат. По такъв начин всичко става без ни най-малко съжаление от страна на църквата, защото в много случаи там вече изобщо няма църкви, а са останали само църковниците и великолепните църковни здания, а самите църкви там отдавна вече клонят да преминат от низшия вид като църква във висшия вид като държава, за да изчезнат окончателно в нея. Така е, струва ми се, поне в лутеранските земи. А в Рим — там вече от хиляда години насам вместо църквата е провъзгласена държавата. И затова самият престъпник вече не се и чувствува като член на църквата и като го отлъчат, изпада в отчаяние. Ако пък се върне в обществото, връща се често пъти с такава омраза, че самото общество като че вече само го отлъчва от себе си. Как ще свърши всичко туй можете да се досетите. В много случаи като че ли и у нас е същото; но там е работата, че освен установените съдилища у нас съществува и църквата, която никога не губи общението с престъпника като с мил и все още скъп свой син, а на това отгоре съществува и се съхранява, дори и само мислено, и църковният съд, макар сега и бездеен, но все пак жив за бъдещето поне като мечта, пък и от самия престъпник без съмнение признаван по инстинкт на душата му. Справедливо е и това, което преди малко се каза тук, че ако наистина настане църковният съд, и то в цялата си сила, тоест ако цялото общество се превърне само в църква, тогава не само църковният съд би повлиял за поправянето на престъпника така, както днес в никакъв случай не влияе, но може би и самите престъпления биха се намалили до невероятна степен. Пък и църквата, без съмнение, би разбирала бъдещия престъпник и бъдещото престъпление в много случаи съвсем различно, отколкото сега, и би успявала да възвърне отлъчения, да предпази замислящия зло и да възроди падналия,.Наистина — усмихна се старецът, — сегашното общество християнско още самото то не е готово и се крепи само на седемте праведници; но тъй като те не намаляват, то все пак е непоклатимо в очакване на пълното си преображение от общество като съюз почти още езически, в единна вселенска и владичествуваща църква. И това ще бъде, ще бъде, макар и в края на вековете, защото само това е предопределено да се извърши! И няма що да се смущаваме от времената и годините47, понеже тайната на времената и годините е в мъдростта Божия, в предвиждането негово и любовта му. И онова, което според човешките пресмятания може да е още много далечно, то според Божието предопределение може би е близо, при вратата48. И това, последното ще бъде, амин!
47
48