— Но вие сте го разбрали съвсем изопачено! — рече строго отец Паисий. — Не че църквата става държавна, разберете. Това е Рим и неговата мечта. Това е третото дяволско изкушение!50 Напротив, държавата се превръща в църква, възхожда до църква и става църква на цялата земя — което е вече съвсем противоположно на ултрамонтанството, и на Рим, и на вашето тълкуване и е само великото предназначение на православието на земята. От Изтока ще изгрее тази звезда.
Миусов внушително млъкна. Цялата му фигура изрази огромно вътрешно достойнство. Високомерно-снизходителна усмивка заигра на устните му. Альоша следеше всичко със силно разтуптяно сърце. Целият този разговор го развълнува издъно. Той погледна случайно Ракитин: онзи стоеше неподвижен на същото място до вратата и внимателно слушаше и гледаше, макар и със сведени очи. Но по ярката руменина на бузите му Альоша позна, че и Ракитин е развълнуван май не по-малко от него; Альоша знаеше от какво е развълнуван.
— Позволете ми да ви разкажа един малък анекдот, Господа — заговори изведнъж Миусов внушително и с някак особено величествен вид. — В Париж преди няколко години, наскоро след декемврийския преврат51, имах случай, като бях на гости у едно познато лице, извънредно важно и с положение по него време, да срещна при него един изключително интересен господин. Този индивид беше нещо като детектив или по-скоро управляващ цяла група политически детективи — своего рода доста влиятелна длъжност. Аз се възползувах от случая и поради крайното си любопитство се разговорих с него; а понеже дой беше приет там не като познат, а като подчинен чиновник, дошъл с един вид рапорт, то, като видя от своя страна как съм приет аз от неговия началник, той ме удостои с известна откровеност — е, разбира се, само донякъде, тоест по-скоро беше любезен, отколкото откровен, именно както французите умеят да бъдат любезни, още повече, че гледаше на мен като на чужденец. Но аз го разбрах много добре. Темата ни беше за социалистите-революционери, които между впрочем по онова време се преследваха. Ще изпусна основната същина на разговора, ще цитирам само една твърде интересна бележка, която този господин случайно изтърва: „Ние — каза той — в същност от всички тия социалисти-анархисти, безбожници и революционери не се плашим кой-знае колко: ние ги следим и ходовете им са ни известни. Но има сред тях, макар и малцина, малко по-особени хора: те са вярващи в Бога и християни, а в същото време и социалисти. От тях именно най-много се опасяваме, те са страшни хора! Социалистът-християнин е по-страшен от социалиста-безбожник.“ Тези думи и тогава ме поразиха, но сега тук, господа, неочаквано пак си спомних…
— Тоест вие ги прилагате към нас и в нас виждате социалисти? — направо и без заобикалки попита отец Паисий. Но преди Пьотър Александрович да съобрази какво да отговори, вратата се отвори и влезе толкова закъснелият Дмитрий Фьодорович. Те наистина като че ли бях в престанали да го чакат и затова внезапната му поява предизвика в първия момент дори известно учудване.
VI. Защо живее такъв човек
Дмитрий Фьодорович, двадесет и осем годишен млад човек, среден на ръст и с приятно лице, изглеждаше обаче много по-стар от годините си. Беше мускулест и у него личеше значителна физическа сила, ала въпреки това в лицето му имаше сякаш нещо нездраво. То беше мършаво, бузите хлътнали, а цветът им беше някак нездраво жълтеникав. Доста големите му тъмни изпъкнали очи гледаха, макар като че ли с твърда упоритост, но някак неопределено. Дори когато се вълнуваше и говореше ядосано, погледът му сякаш не се покоряваше на вътрешното му настроение и изразяваше нещо друго, понякога съвсем несъответствуващо на дадената минута. „Мъчно е да се разбере какво мисли“ — казваха понякога ония, които бяха разговаряли с него. Някои, след като бяха виждали в очите му нещо замислено и мрачно, понякога неочаквано се слисваха от внезапния му смях, който свидетелствуваше за весели и палави хрумвания у него точно когато гледаше така мрачно. Впрочем донякъде болезненият израз на лицето му в момента беше обясним: всички знаеха или бяха чували за извънредно тревожния „гуляйджийски“ живот, на който се беше отдавал именно напоследък тук, а също така всички знаеха и за онова безкрайно раздразнение, до което беше стигнал в свадите с баща си за спорните пари. Из града се разказваха вече няколко анекдота по този повод. Наистина, че и по природа си беше гневлив, „с буен и неправилен ум“, както характерно се беше изказал за него нашият мирови съдия Семьон Иванович Качалников на едно събиране. Влезе безупречно и контешки облечен, със закопчан сюртук, с черни ръкавици и с цилиндър в ръка. Като военен, уволнил се наскоро, носеше мустаци и още си бръснеше брадата. Тъмнорусата му коса беше късо подстригана и вчесана някак напред. Крачеше решително, широко, сякаш маршируваше. За миг се спря на прага, изгледа всички и се упъти право към стареца, отгатвайки, че той е домакинът. Поклони му се дълбоко и го помоли за благословия. Старецът се понадигна и го благослови; Дмитрий Фьодорович почтително му целуна ръка и с необикновено вълнение, почти нервно, произнесе:
50
51