— Точно така — каза отец Паисий.
— Ще го запомня.
Като каза това, Дмитрий Фьодорович пак така внезапно млъкна, както внезапно се включи в разговора. Всички го погледнаха с любопитство.
— Наистина ли така си представяте последиците от секването на вярата у хората в безсмъртието на душата им? — попита изведнъж старецът Иван Фьодорович.
— Да, твърдях това. Няма добродетел, ако няма безсмъртие.
— Блажен сте, щом така вярвате, или пък сте много нещастен!
— Защо нещастен? — усмихна се Иван Фьодорович.
— Защото по всяка вероятност не вярвате нито в безсмъртието на собствената си душа, нито дори в онова, което сте написали за църквата и църковния въпрос.
— Може би сте прав!… Но все пак не се и шегувах само — изведнъж странно си призна Иван Фьодорович, който впрочем бързо се изчерви.
— Не само сте се шегували — ето истината. Тази идея още не е решена във вашето сърце и го измъчва. Но и мъченикът обича понякога да се забавлява със своето отчаяние, пак един вид от отчаяние. Засега и вие от отчаяние се забавлявате — и със статиите, и със светските спорове, без сам да вярвате на своята диалектика и надсмивайки й се в себе си с болка в сърцето… Този въпрос не е решен за самия вас и в това е вашата велика мъка, защото той настоятелно изисква разрешение…
— А може ли да бъде решен в мене? Решен в положителен смисъл? — продължи странно да пита Иван Фьодорович, все така вгледан в стареца с някаква необяснима усмивка.
— Ако не може да се реши положително, никога няма да се реши и отрицателно, вие самият знаете това свойство на вашето сърце; в това е цялата му мъка. Но благодарете на твореца, че ви е дал сърце висше, способно да се мъчи от такава мъка, „да мисли за онова, що е горе, и да търси небесното, защото нашето живелище е на небесата“52. Дай Боже решението на вашето сърце да ви постигне още на земята; да благослови Бог пътищата ви!
Старецът вдигна ръка и искаше от мястото си да прекръсти Иван Фьодорович. Но той изведнъж стана от стола, доближи се до него, прие благословията му и като му целуна ръка, върна се мълком на мястото си. Видът му беше твърд и сериозен. Тази постъпка, пък и целият предишен, неочакван за Иван Фьодорович разговор със стареца някак слисаха всички със своята загадъчност и дори тържественост, така че всички млъкнаха за миг, а лицето на Альоша изрази почти страх. Но Миусов изведнъж вдигна рамене и в същия момент Фьодор Павлович скочи от стола си.
— Божествени и светейши старче! — извика той и посочи Иван Фьодорович. — Този е мой син, плът от плътта ми, любима моя плът! Този е моят най-почтителен, тъй да се каже, Карл Моор, а пък ей този мой син, който сега влезе, Дмитрий Фьодорович, и срещу когото търся от вас оправия, той пък е най-непочтителният Франц Моор — двамата от „Разбойници“ на Шилер53, а пък аз, аз самият в такъв случай съм Regierender Graf von Moor!54 Осъдете и ни спасете! Нуждаем се не само от молитвите ви, но и от пророчествата ваши.
— Говорете без юродство и не започвайте с оскърбяване на вашите домашни — отговори старецът със слаб, изнемощял глас. Той явно вече се уморяваше все повече и повече и очевидно изнемогваше.
— Недостойна комедия, която предчувствувах още на път за тук! — извика Дмитрий Фьодорович с негодувание и също скочи от мястото си. — Простете, преподобни отче — обърна се той към стареца, — аз съм човек необразован и дори не зная да се обърна към вас, но вас са ви излъгали и вие сте били твърде добър, като сте ни позволили да се съберем у вас. На моя баща е потребен само скандал, но за какво — това само той си знае. Той винаги си има нещо наум. Но, струва ми се, сега знам за какво…
— Те всички ме обвиняват, всички! — викаше от своя страна Фьодор Павлович. — Ето и Пьотър Александрович ме обвинява! Обвинявахте ме, Пьотър Александрович, обвинявахте ме! — обърна се изведнъж към Миусов, макар че онзи и не мислеше да го прекъсва. — Обвиняват ме, че съм скрил детските пари в ботуша си и че съм присвоил баш толкова55, но моля ви, нима няма съд? Там ще ви направят сметката, Дмитрий Фьодорович, по собствените ви разписки, писма и договори, колко сте имали, колко сте прахосали и колко ви остават! Защо Пьотър Александрович избягва да се произнесе? Дмитрий Фьодорович не му е чужд. Защото всички са против мене, а Дмитрий Фьодорович в последна сметка дори ми дължи, и то не каква да е сума, а няколко хиляди, за което имам всички документи! Та целият град трещи и гърми от неговите гуляи! А там, дето по-рано е служил, там по хиляда и по две хиляди е плащал за прелъстяване на честни девици; това нещо, Дмитрий Фьодорович, го знаем в най-секретни подробности и аз ще го докажа… Светейши отче, ще повярвате ли: влюбило се в него едно много благородно момиче, от добро семейство, със състояние, дъщеря на неговия предишен началник, храбър полковник, заслужил, с „Ана с мечове“56 на шията; компрометирал момичето, като му поискал ръката, и то сега е тук, сега е сираче, неговата годеница, а той пред очите й ходи при една тукашна прелъстителка. Но макар че тази прелъстителка живееше, така да се каже, в граждански брак с един почтен човек, тя е с характер независим, крепост непристъпна за всички, все едно, че е жена законна, защото е добродетелна, да, да, отци свети, тя е добродетелна! А Дмитрий Фьодорович иска тази крепост със златен ключ да отключи и затова сега ми се ежи, иска да измъкне пари от мен, а досега вече хиляди е прахосал по тази прелъстителка; и затова непрекъснато взема пари назаем и, между другото, от кого, мислите? Да кажа ли, Митя, или не?
52
53
55
56