— Дмитрий Фьодорович! — извика изведнъж с някакъв несвой глас Фьодор Павлович. — Ако не бяхте мой син, на минутата щях да ви извикам на дуел… с пистолети, от три крачки… през кърпа57! През кърпа! — довърши той, като тропаше с двата крака.
Старите лъжци, които цял живот са актьорствували, имат минути, когато дотам се самозабравят, че вече наистина треперят и плачат от вълнение, макар че дори в същия този миг (или само секунда подир туй) биха могли да си пошушнат сами на себе си: „Та ти лъжеш, стари безсрамнико, ти си актьор и сега, въпреки целия си «свещен» гняв и «свещена» минута на гняв.“
Дмитрий Фьодорович страшно се свъси и с неизразимо презрение погледна баща си.
— Аз мислех… мислех — някак тихо и сдържано продума той, — че ще дойда в родния край заедно с ангела на моята душа, моята годеница, за да треперим над неговите старини, а виждам само един развратен сладострастник и долен комедиант!
— Дуел! — изпищя пак старчето, като се задъхваше и пръскаше слюнки при всяка дума. — А вие, Пьотър Александрович Миусов, знайте, господине, че може би в целия ваш род няма и не е имало по-висша и по-честна — чувате ли, — по-честна жена от тази според вас твар, както се осмелихте преди малко да я наречете! А вие, Дмитрий Фьодорович, препрочетохте същата тази „твар“ пред годеницата си, тоест сте преценили, че и вашата годеница не струва колкото подметката й, ето каква е тази твар!
— Срамота е! — изрече внезапно отец Йосиф.
— Срамота и позор! — извика изведнъж с отроческия си глас, разтреперан от вълнение и цял изчервен, Калганов, който през цялото време беше мълчал.
— Защо живее такъв човек! — глухо изръмжа Дмитрий Фьодорович, почти вече в изстъпление от гняв, като някак високо си вдигна раменете и почти се прегърби от това. — Не, кажете ми, може ли още да му се позволява да безчести земята със себе си! — И той изгледа всички, сочейки стареца с ръка. Говореше бавно и отмерено.
— Чувате ли, чувате ли вие, монаси, отцеубиеца! — нахвърли се Фьодор Павлович на отец Йосиф. — Ето отговор на вашето „срамота“. Кое е срамота? Тази „твар“, тази „жена с мръсно поведение“ може би е по-свята от самите нас, господа спасяващи се йеромонаси! Тя може на младини да е паднала, смазана от средата58, но тя „много обикна“59, а на много обикналата и Христос е простил…
— Христос е простил не за такава любов… — изтръгна се нетърпеливо от устата на кроткия отец Йосиф.
— Не, за такава, за същата, монаси, за тази! Вие тук се спасявате със зеле и мислите, че сте праведници! Рибки ядете, на ден по една кротушка, и мислите с кротушките да купите Бога!
— Просто невъзможно, невъзможно! — чуваше се в килията от всички страни.
Но цялата тази стигнала до безобразие сцена се прекрати по най-неочакван начин. Изведнъж старецът стана от мястото си. Альоша, който почти съвсем се беше обърнал от страх за него и за всички, успя все пак да го подкрепи за ръката. Старецът пристъпи към Дмитрий Фьодорович и като стигна до него, коленичи пред него. Альоша помисли, че е паднал от безсилие, но не беше така. Като застана на колене, старецът се поклони в нозете на Дмитрий Фьодорович е един пълен, отчетлив, съзнателен поклон и дори докосна с челото си земята. Альоша беше така изумен, че дори не успя да го подкрепи, когато онзи се изправяше. Слаба усмивка едва светеше на устните му.
— Простете! Простете всички! — промълви той, като се поклони на всички страни на гостите си.
Дмитрий Фьодорович стоя няколко мига като гръмнат: нему поклон в нозете — какво е това? Най-сетне изведнъж извика: „О, Боже!“ — и като закри лицето си с ръце, избяга от стаята. Подир него се спуснаха накуп и всички гости от смущение дори без да се сбогуват и без да се поклонят на домакина. Единствено йеромонасите само се приближиха пак за благословия.
— Какво значи това, да му се поклони в нозете, да не е някаква алегория? — понечи да започне разговор кой знае защо притихналият отведнъж Фьодор Павлович, без да се осмелява впрочем да се обърне към някого лично. В тази минута те всички излизаха зад оградата на скита.
— Аз за лудници и луди не отговарям — веднага отговори злобно Миусов, — но затова пък ще се избавя от вашата компания, Фьодор Павлович, и повярвайте, завинаги. Къде е онзи, одевешният монах?…
Но „онзи монах“, тоест монахът, който ги беше поканил на обяд при игумена, се появи веднага. Той незабавно посрещна гостите, щом излязоха от килията на стареца, като че ли през цялото време беше ги чакал.
57
58
59