На това място се чуха силни ръкопляскания от много места в залата, но Фетюкович чак размаха ръце, сякаш молеше да не го прекъсват и да го оставят да се доизкаже. Всичко веднага стихна. Ораторът продължи:
„Мислите ли вие, господа съдебни заседатели, че тези въпроси могат да отминат нашите деца, да речем, вече юноши, да речем, вече започнали да разсъждават? Не, не могат и нека не искаме от тях невъзможно въздържание! Видът на недостойния баща, особено сравнен с другите бащи, достойните, бащите на другите деца, негови връстници, неволно подсказва на юношата мъчителни въпроси. Отговарят му на тези въпроси бездушно: «Той те е родил, ти си негова кръв и затова си длъжен да го обичаш.» Юношата неволно се замисля: «Та нима той ме е обичал, когато ме е раждал — пита той, озадачен все повече и повече, — нима ме е родил заради мене: той не е подозирал нито мене, нито пола ми дори в онази минута, в минутата на страстта, може би разпалена от вино, и ми е предал може би само склонност към пиянство — това е цялото му благодеяние… Защо съм длъжен да го обичам — само защото ме е родил, а после цял живот не ме е обичал?» О, може би тези въпроси ви се виждат груби, жестоки, но не искайте от младия ум невъзможно въздържание: «Природата и през вратата да изпъждаш311, тя през прозореца се връща», но най-главното, най-главното е да не се страхуваме от «метала» и «жупела» и да решим въпроса така, както предписва разумът и човеколюбието, а не както предписват мистичните понятия. Как именно да го решим? Ето така: нека синът се изправи пред баща си и ясно да попита самия него: «Тате, кажи ми: защо съм длъжен да те обичам? Тате, докажи ми, че съм длъжен да те обичам!» — и ако този баща може и е в състояние да отговори и да му докаже — ето това е истинското, нормалното семейство, което се утвърждава не само върху мистичния предразсъдък, а върху разумни, съзнателни и строго хуманни основи. В противен случай, ако бащата не докаже — тутакси край на това семейство: той не му е баща, а синът получава свобода и право занапред да смята баща си за чужд и дори за свой враг. Нашата трибуна, господа съдебни заседатели, трябва да бъде школа на истината и на твърдите понятия!“
311
Бел. С.Б.