Тук ораторът биде прекъснат от неудържими, почти бесни ръкопляскания. Разбира се, цялата зала не ръкопляскаше, но половината от залата все пак ръкопляскаше. Горе, където седяха дамите, се чуваха вопли и викове. Размахваха се кърпички. Председателят с всичка сила започна да звъни със звънеца. Той беше явно ядосан от поведението на залата, но все пак не посмя да „очисти“ залата, както заплаши преди малко: ръкопляскаха и размахваха кърпички към оратора дори сановниците, седнали отзад на специалните столове, старчетата със звезди на фраковете, така че когато шумът утихна, председателят се задоволи само с предишното най-строго обещание да „очисти“ залата, а тържествуващият и развълнуван Фетюкович продължи речта си:
„Господа съдебни заседатели, вие помните онази страшна нощ, за която така много се говори и днес; когато синът през стобора нахлул в къщата на баща си и застанал най-после лице срещу лице със своя родител — враг и оскърбител. Настоявам с всичка сила — не се е втурнал за пари в онази минута: обвинението в грабеж е нелепост, както вече изложих по-преди. И не за да убие, о, не, е нахлул там; да би имал преднамерено този умисъл, би се погрижил най-малкото поне от по-рано за оръжие, а медното чукало е грабнал инстинктивно, без сам да знае защо. Да речем, че е измамил баща си със знаците, да речем, че е проникнал при самия него — аз казах вече, че не вярвам нито за минута тази легенда, но добре, да я допуснем за момент! Господа съдебни заседатели, кълна ви се във всичко свято, ако това не беше баща му, а някой друг оскърбител, той, след като се втурне през стаите и се увери, че тази жена я няма в тази къща, щеше да избяга стремглаво, без да нанесе никаква вреда на съперника си, би го ударил, би го бутнал може би и нищо повече, защото не му е било до това, той е нямал време, необходимо му е било да знае къде е тя. Но бащата, бащата — о, за всичко е виновен само видът на бащата, омразника му от дете, неговия враг, неговия оскърбител, а сега — чудовищен съперник! Чувството на омраза го е обхванало неволно, неудържимо, нямало е време да се разсъждава: всичко е избухнало в един миг! Това е бил афект на безумие и побъркване, но и афект на природата, която отмъщава за своите вечни закони неудържимо и несъзнателно като всичко в природата. Но убиецът и тогава не го е убил — аз твърдя това, аз го казвам с пълен глас, — не, той само е замахнал с чукалото с негодуваща погнуса, без да желае да убие, без да знае, че ще убие. Да не е било това фатално чукало в ръцете му, той само е щял да пребие баща си може би, но не би го убил. Когато е избягал, той не е знаел дали е убит поваленият старец. Такова убийство не е убийство. Това убийство не е и отцеубийство. Не, убийството на такъв баща не може да бъде наречено отцеубийство. Таскова убийство може да бъде причислено към отцеубийството само от предразсъдък! Но станало ли е, станало ли е това убийство наистина, издигам аз глас към вас пак и пак из дълбините на душата си! Господа съдебни заседатели, ето ние ще го осъдим и той ще си каже: «Тези хора не направиха нищо за моята съдба, за възпитанието, за образованието ми, за да ме направят по-добър, за да ме направят човек. Тези хора не ме нахраниха и не ме напоиха, и мене голия в тъмницата не посетиха, и ето те ме изпратиха на каторга. Аз си платих всичко, сега нищо не им дължа и никому не съм длъжен по веки веков. Те са зли — и аз ще бъда зъл. Те са жестоки — и аз ще бъда жесток.» Ето какво ще каже той, господа съдебни заседатели! И кълна се: с вашето обвинение вие само ще го облекчите, ще облекчите съвестта му, той ще проклина пролятата от него кръв, а няма да съжалява за нея. Заедно с това вие ще погубите в него възможния все още човек, защото той ще си остане зъл и сляп за през цял живот. А искате ли да го накажете страшно, тежко, с най-ужасното наказание, каквото може да се измисли, но така че да спасите и възродите душата му навеки? Ако да, смажете го с вашето милосърдие! Вие ще видите, вие ще чуете как ще потръпне и ще се ужаси душата му: «Аз ли да приема тази милост, за мене ли толкова обич, аз ли съм достоен за нея!» — ето какво ще викне той. О, аз зная, зная това сърце, това диво, но благородно сърце, господа съдебни заседатели. То ще се преклони пред вашия подвиг, то жадува великия акт на любовта, то ще запламти и ще възкръсне навеки. Има души, които в своята ограниченост обвиняват целия свят. Но смажете тази душа с милосърдие, покажете й обич и тя ще прокълне своето дело, защото в нея има толкова добри заченки. Душата ще се разтвори и ще прозре колко е милосърден Бог и колко прекрасни и справедливи са хората. Него ще го ужаси, него ще го смаже разкаянието и безкрайният дълг, който му предстои отсега нататък. И той няма да каже тогава: «Аз си платих», а ще каже: «Аз съм виновен пред всички хора и от всички хора съм най-недостойният.» В сълзи на разкаяние и болезнено страдалческо умиление ще се провикне: «Хората са по-добри от мене, защото пожелаха не да ме погубят, а да ме спасят!» О, за вас е толкова лесно да направите това, този акт на милосърдие, защото при липсата на всякакви що-годе правдоподобни улики ще ви бъде твърде тежко да произнесете: «Да, виновен е.» По-добре да се пуснат десет виновни, отколкото да се накаже един невинен312 — чувате ли, чувате ли този величав глас от миналото столетие на нашата славна история? Аз ли, нищожният, да ви напомням, че руският съд не е само наказание, но и спасение за съвършения човек! Нека другите народи да имат буква и наказание, ние имаме дух и смисъл, спасение и възраждане на погиналите. И ако е така, ако наистина е такава Русия и нейният съд, тогава — напред, Русия, и не ни плашете, о, не ни плашете с вашите бесни тройки, от които с омерзение се дърпали всички народи! Не бясна тройка, а величава руска колесница тържествено и спокойно ще стигне до целта. Във вашите ръце е съдбата на моя клиент, във вашите ръце е и съдбата на нашата руска правда. Вие ще я спасите, вие ще я защитите, вие ще докажете, че има кой да я запази, че тя е в добри ръце!“
312