Тук председателят се намеси и сряза увлеклия се, като го помоли да не преувеличава, да не прекалява и пр., и пр., както говорят обикновено в такива случаи председателите. Пък и залата беше неспокойна. Публиката се вълнуваше, дори подвикваше от негодувание. Фетюкович дори и не възрази, той се качи на трибуната само за да изрече, с ръка на сърцето, няколко думи, изпълнени с достойнство. Той само леко и насмешливо подметна пак за „романите“ и „психологията“ и вмъкна в речта си на едно място: „Юпитере, ти се гневиш, значи, не си прав“, с което предизвика одобрителен и многократен смях у публиката, защото Иполит Кирилович никак не приличаше на Юпитер. А на обвинението, че разрешавал на младото поколение да убива бащите, Фетюкович с дълбоко достойнство отбеляза, че няма и да възразява. Относно пък „Христовото лъжеподобие“ и че не бил удостоил да назове Христа Бог, а го е нарекъл само „разпнат човеколюбец“, което „било противно на православието и не можело да се изрече от трибуната на истината и на твърдите понятия“ — Фетюкович загатна за „инсинуация“ и за това, че тръгвайки за насам, поне е смятал, че тукашната трибуна е гаранция против обвинения, „опасни за моята личност като гражданин и верноподаник…“ Но при тези думи председателят сряза и него и Фетюкович, като се поклони, завърши отговора си, придружен от всеобщия одобрителен шум в залата. А Иполит Кирилович, според мнението на нашите дами, беше „смазан навеки“.
После думата беше дадена на самия подсъдим. Митя стана, но говори малко. Той беше страшно уморен и телесно, и душевно. Привидната независимост и сила, с които се беше появил сутринта в залата, почти бяха изчезнали. Той сякаш преживя този ден нещо за цял живот, което го вразуми и го научи на нещо много важно, което по-рано не беше разбирал. Гласът му беше притихнал, той вече не крещеше както одеве. В думите му прозвуча нещо ново, смирено, победено и прекършено.
„Какво да кажа, господа съдебни заседатели? Моят съд настъпи, чувствувам Божията десница върху себе си. Край на безпътния човек! Но както на Бога се изповядвам, казвам и на вас: «За кръвта на баща си — не, не съм виновен!» За последен път повтарям: «Не съм аз убиецът!» Безпътен бях, но обичах доброто. Всеки миг се стремях да се поправя, а живях подобно на див звяр. Благодаря на прокурора, много неща ми каза за мене, които не знаех, но не е истина, че съм убил баща си — прокурорът греши! Благодаря и на защитника, плаках, като го слушах, но не е истина, че съм убил баща си, това не биваше и да се допуска! А на докторите не вярвайте, аз съм напълно с ума си, само ми е тежко на душата. Ако ме пощадите, ако ме пуснете, ще се помоля за вас. По-добър ще стана, давам дума, пред Бога я давам. А ако ме осъдите, сам ще строша над главата си шпагата, а след като я строша, ще целуна отломките! Но пощадете ме, не ме лишавайте от моя Бог, аз се познавам: ще възроптая! Тежко ми е на душата, господа… пощадете ме!“
Той почти падна на мястото си, гласът му пресекна, едва произнесе последното изречение. После съдът пристъпи към поставяне на въпросите и поиска заключението на страните. Но няма да описваме подробностите. Най-после съдебните заседатели станаха, за да се оттеглят на съвещание. Председателят беше много уморен и затова им каза много слабо напътствено слово: „Бъдете безпристрастни, не се влияйте от красноречивите думи на защитата, но все пак претеглете всичко, помнете, че върху вас лежи тежка отговорност“, и прочие, и прочие. Съдебните заседатели се оттеглиха и заседанието се прекъсна. Можеха да станат, да се поразтъпчат, да разменят натрупаните впечатления, да хапнат в бюфета. Беше доста късно, вече към един часа след полунощ, но никой не си отиваше. Всички бяха така напрегнати и настроени, че не им беше до почивка. Всички чакаха със замрели сърца, макар че впрочем не всички бяха със замрели сърца. Дамите бяха само в истерично нетърпение, но сърцата им бяха спокойни: „Оправданието е неминуемо.“ Те до една се готвеха за ефектната минута на общия ентусиазъм. Признавам, и в мъжката половина на залата имаше извънредно много уверени в неминуемото оправдание. Едни се радваха, други пък се мръщеха, а някои чисто и просто се бяха оклюмали: не им се щеше оправдание! Самият Фетюкович беше твърдо уверен в успеха. Той беше обграден, приемаше поздравления, ласкаеха го.