— Има — казал той в една група, както разправяха после, — има едни невидими нишки, които свързват защитника със съдебните заседатели. Те се завързват и се предчувствуват още по време на речта. Аз ги почувствувах, те съществуват. Ще спечелим делото, бъдете спокойни.
— Ами какво ли ще кажат сега нашите селяци? — издума един свъсен, дебел и сипаничав господин, крайградски помешчик, който се включи в една група разговарящи господа.
— Не, не са само селяци. Там има четирима чиновници.
— Да, чиновници — издума, приближавайки, един член от окръжния съвет.
— А вие познавате ли Назариев, Прохор Иванович, онзи търговец с медала, съдебния заседател?
— Защо?
— Ум море е той.
— Ама все мълчи.
— Че мълчи — мълчи, но толкова по-добре. Не да го учи някакъв си петербургчанин, той самият цял Петербург ще научи. Цели дванадесет деца, представяте ли си!
— Но, моля ви се, нима няма да го оправдаят? — викаше в друга група един от нашите млади чиновници.
— Ще го оправдаят сигурно — чу се решителен глас.
— Срамно, позорно би било да не го оправдаят! — възклицаваше чиновникът. — Дори да го е убил, та има бащи и бащи! И най-после той е бил в такова изстъпление… Той наистина може само да е замахнал с чукалото и онзи да се е повалил. Лошото е само, че замесиха в тази работа и лакея. Това е просто смешен епизод. Аз на мястото на защитника бих казал направо: убил е, но не е виновен, и вървете по дяволите!
— Че той така и направи, само „вървете по дяволите“ не каза.
— Не, Михаил Семьонич, почти го каза — подхвана трето гласче.
— Моля ви се, господа, нали оправдаха тук на Велики пости една актриса, която беше прерязала гърлото на законната жена на любовника си.
— Но не беше я дозаклала.
— Все едно, все едно, почнала да я коли!
— Ами за децата как го каза, а? Великолепно!
— Великолепно.
— Е, ами за мистиката, за мистиката, а?
— Стига за мистиката — викна друг някой, — помислете за Иполит, за съдбата му от днес нататък! Още утре неговата прокурорша ще му издере очите заради Митенка!
— А тя тук ли е?
— Къде ти тук! Да беше тук, още тук щеше да му ги издере. Седи си в къщи, има зъбобол. Хе-хе-хе!
— Хе-хе-хе!
В трета група:
— Митенка може и да го оправдаят!
— Току-виж, утре целият „Столичен град“ гръмнал, десет дни ще пиянствува.
— Ех, дяволска работа!
— Дяволът си е дявол, без дявол не е минало, къде да е, ако не тук!
— Господа, красноречието си е красноречие. Но не бива пък да се трошат главите на бащите с кантари. Че тъй докъде ще стигнем!
— А колесницата, колесницата, помните ли?
— Да, от талигата направи колесница.
— А утре от колесницата талига, „според нуждите, всичко според нуждите“.
— Ловки хора се навъдиха. Има ли правда у нас, в Русия, господа, или никаква я няма?
Но звънна камбанката. Съдебните заседатели се съвещаваха точно един час — ни повече, ни по-малко. Възцари: се дълбоко мълчание, щом публиката си седна пак по местата. Помня как влязоха в залата съдебните заседатели. Най-после! Няма да цитирам въпросите по точки, пък и съм ги забравил. Помня само отговора на първия и главен въпрос на председателя, тоест „убил ли е с цел грабеж предумишлено?“ (текста не помня). Всичко замря. Главният съдебен заседател, именно онзи чиновник, който беше най-младият от всички, високо и ясно сред мъртвата тишина в залата обяви:
— Да, виновен е!
И после по всички точки се зареди все същото: виновен, да виновен, и то почти без ни най-малко снизхождение! Такова нещо вече никой не очакваше, поне за снизхождението почти всички бяха сигурни. Мъртвата тишина в залата не се нарушаваше, всички буквално като че се бяха вкаменили — и онези, които жадуваха осъждане, и онези, които жадуваха оправдание. Но това беше само в първия миг. После настъпи страшен хаос. От мъжката публика мнозина се оказаха много доволни. Някои просто потриваха ръце, без да крият радостта си. Недоволните бяха като смазани, вдигаха рамене, шепнеха помежду си, но като че все още без да разбират какво става. Но, Боже мой, какво стана с нашите дами! Мислех, че ще вдигнат бунт. Най-напред те сякаш не повярваха на ушите си. И изведнъж из цялата зала се чуха възклицания: „Но какво е това! Какво е пък това!“ Те наскачаха от местата си. Струваше им се навярно, че всичко това веднага може пак да се промени и оправи. В този миг изведнъж стана Митя и извика с някакъв раздиращ вопъл, прострял ръце пред себе си: