— Той там приказва — подзе тя пак — за някакви химни, за кръста, който трябвало да понесе, за дълг някакъв, аз помня, тогава Иван Фьодорович ми разправя много затова и да знаете как говореше! — изведнъж извика Катя с неудържимо чувство. — Да знаете как обичаше този нещастник в минутата, когато ми разправяше за него, и как го мразеше може би в същата минута! А аз, о, аз приех тогава разказа му и сълзите му с горделива усмивка! О, твар! Аз съм твар, аз! Аз му докарах това нервно разстройство! А онзи, осъденият — нима е готов за страдание — завърши нервно Катя, — пък и човек за страдание ли е! Такива като него никога не страдат!
Вече някакво чувство на омраза и гнусливо презрение, прозвуча в тези думи. А в същност именно тя го беше предала. „Кой знае, може би защото се чувствува така виновна пред него, затова понякога го мрази“ — помисли си Альоша. Искаше му се това да е само „понякога“. В последните думи на Катя той долови предизвикателство, но не му отговори.
— Аз ви повиках днес именно за това, да ми обещаете, че ще го придумате. Или и според вас бягството ще бъде нечестно, недоблестно или какво още… нехристиянско, а? — добави Катя с още по-голямо предизвикателство.
— Не, напротив. Аз ще му кажа всичко… — измънка Альоша. — Той ви вика днес да дойдете при него — внезапно изтърси той и твърдо я погледна в очите. Тя потръпна цяла и леко се отдръпна от него на канапето.
— Мене… нима е възможно? — пошепна тя и пребледня.
— Възможно е и трябва! — настойчиво и цял оживен подзе Альоша. — Вие сте му много необходима, именно сега. Аз нямаше да ви заговоря за това и да ви измъчвам преждевременно, ако не беше необходимо. Той е болен, той е като побъркан, все моли да отидете. Не ви вика да се помирявате, само да отидете и да се покажете на прага. Много се е променил оттогава. Разбира как безкрайно е виновен пред вас. Няма да ви иска прошка: „Невъзможно е да ми се прости“ — казва той самият, а иска само да се покажете на прага…
— Вие изведнъж ме… — пошепна Катя — всички тези дни все предчувствувах, че ще дойдете с това… Знаех, че той ще ме повика!… Но невъзможно е!
— Макар и невъзможно, направете го. Помислете, той за пръв път е потресен колко ви е оскърбил, за пръв път в живота си, никога не го е разбирал толкова дълбоко. Той казва: ако тя откаже да дойде, „цял живот вече ще бъда нещастен“. Чувате ли: осъденият на двадесет години каторга се готви още да бъде щастлив — не ви ли е жал? Помислете: вие ще посетите един невинно унищожен — изрече Альоша предизвикателно, — неговите ръце са чисти, те не са опръскани с кръв! Заради безкрайното негово бъдещо страдание го посетете сега! Идете, изпратете го в мрака… изправете се на прага — само това… Та вие сте длъжна длъжна те да го направите! — завърши Альоша, подчертавайки с неимоверна сила думата „длъжна“.
— Длъжна съм, но… не мога — сякаш изстена Катя, — той ще ме гледа… не мога.
— Вашите очи трябва да се срещнат. Как ще живеете цял живот, ако не се престрашите сега?
— По-добре да страдам цял живот.
— Вие сте длъжна да отидете, вие сте длъжна да отидете — пак неумолимо подчерта Альоша.
— Но защо днес, защо сега?… Не мога да оставя болния…
— За една минута можете, то ще бъде само за една минута. Ако не отидете, той ще се поболее. Не ви лъжа, съжалете го!
— Мене ме съжалете! — горчиво го упрекна Катя и заплака.
— Значи, ще отидете! — продума твърдо Альоша, като видя сълзите й. — Аз отивам да му кажа, че сега ще дойдете.
— Не, за нищо на света не му казвайте! — извика уплашена Катя. — Аз ще отида, но не му казвайте предварително, защото ще отида, но може би няма да вляза… Още не знам…
Гласът й пресекна. Тя едва дишаше. Альоша стана да си върви.
— Ами ако срещна някого там? — изведнъж проговори тихо тя и пак пребледня цялата.
— Затова именно трябва още сега, за да не срещнете никого. Никой няма да има, истина ви казвам. Ще ви чакаме — настойчиво завърши той и излезе от стаята.
II. За минутка лъжата стана истина
Той забърза към болницата, дето сега лежеше Митя. На втория ден след решението на съда се разболя от нервна треска и го изпратиха в нашата градска болница, в арестантското отделение. Но доктор Варвински по молба на Альоша и мнозина други (Хохлакова, Лиза и др.) настани Митя не при арестантите, а отделно, в същата стаичка, където по-рано лежа Смердяков. Наистина в края на коридора стоеше часовой, а прозорецът беше с решетка и Варвински можеше да бъде спокоен за снизхождението, което беше направил не съвсем законно, но той беше добър и състрадателен младеж. Разбираше колко е тежко за човек като Митя изведнъж направо да прекрачи в обществото на убийци и мошеници и че трябва първо да свикне. А посещения на роднини и познати бяха разрешили и докторът, и надзирателят, и дори околийският, всички. Но през тези дни го посетиха само Альоша и Грушенка. На два пъти прави опит да го види Ракитин; но Митя настойчиво помоли Варвински да не го пуска.