— Да, но аз ще се осъдя! — извика Митя. — Ще избягам, това е решено и без тебе: може ли Митка Карамазов да не избяга? Затова пък сам ще се осъдя и там ще изкупувам греха си навеки! Нали така говорят йезуитите, нали? Както ние сега с тебе, а?
— Така — усмихна се кротко Альоша.
— Аз те обичам, защото винаги казваш цялата истина и нищо не криеш! — радостно засмян извика Митя. — Значи, пипнах моя Альошка в йезуитство! Трябва да те разцелувам за това, разбра ли! Слушай сега и останалото, ще отворя пред тебе и другата половина на душата си! Ето какво съм намислил и решил: дори да избягам, и то с пари и с паспорт, и дори в Америка, окуражава ме мисълта, че не за радост ще избягам, не за щастие, а наистина на друга каторга, не по-лоша може би от тая! Не по-лоша, Алексей, истина ти казвам, не по-лоша! Тази Америка, дявол да я вземе, още отсега я мразя. Макар че Груша ще бъде с мене, но погледни я: че мяза ли ти на американка! Тя е рускиня, цяла, до мозъка на костите си рускиня, ще затъгува по майката родна земя и аз час по час ще виждам, че заради мене страда, заради мене е понесла този кръст, а какво е виновна тя? Пък и аз нима ще понеса тамошните смрадливци, макар да са може би до един по-свестни от мене? Мразя я тази Америка още отсега! И ако ще дори до един да са там някакви машинисти невиждани или каквото ще — по дяволите, не са мои хора, не са ми по душата. Аз обичам Русия, Алексей, руския бог обичам, макар аз самият да съм подлец! Та нали ще издъхна там! — извика той изведнъж с пламнали очи. Гласът му се разтрепери от сълзи.
— Виж сега какво съм решил, Алексей, слушай! — почна той пак, потиснал вълнението. — С Груша ще отидем там — и веднага почваме да орем, да работим, при дивите мечки, сами, в най-затънтеното. Зер и там ще се намери някое най-затънтено място. Там, казват, имало още червенокожи, някъде там, на края на хоризонта, та ще отидем в този край, при последните мохикани. И — веднага почваме граматиката, и аз, и Груша. Работа и граматика, и така към три години. През тези три години ще научим английски като същински англичани. И щом го научим — сбогом, Америка! Пристигаме тук, в Русия, американски граждани. Не се безпокой, тука в това градче хич няма да се мернем. Ще се скрием някъде по-далечко, на север или на юг. Дотогава аз ще се променя, тя също, там, в Америка, някой доктор ще ми направи някоя брадавица, нали са механици. Ако не, аз ще си избода едното око, ще си пусна дълга брада, побеляла (по Русия ще побелея дотогава) — може и да не ме познаят. Пък и да ме познаят, нека ме заточат, все едно, значи, не ми било писано! Тука пак в някое затънтено място ще орем земята, а аз цял живот ще се преструвам на американец. Затова пък ще умрем на родна земя. Това е моят план и той е неотменим. Одобряваш ли го?
— Одобрявам го — каза Альоша, защото не искаше да му противоречи.
Митя помълча малко и изведнъж каза:
— Ама как го извъртяха в съда, а? Как го извъртяха!
— И да не бяха го извъртели, все едно, щяха да те осъдят — рече Альоша и въздъхна.
— Да, омръзнах на тукашната публика! Господ да им прощава, но ми е тежко — изстена Митя страдалчески.
Пак помълчаха малко.
— Альоша, убий ме още сега! — извика той изведнъж. — Ще дойде ли тя сега, или не, кажи ми! Какво каза? Как го каза?