— Бъдете тъй добър, почтени отче, засвидетелствувайте цялото ми дълбоко уважение на отеца игумен и извинете лично мене, Миусов, пред негово високопреподобие, задето поради внезапно изникнали непредвидени обстоятелства по никакъв начин няма да имам честта да взема участие в неговата трапеза въпреки най-искреното ми желание — каза сърдито Пьотър Александрович на монаха.
— А пък това непредвидено обстоятелство съм аз! — тутакси подзе Фьодор Павлович. — Чувате ли, отче, това е, защото Пьотър Александрович не иска да остане с мене, иначе веднага щеше да отиде. Но вие ще отидете, Пьотър Александрович, бъдете така добър да заповядате при отец игумена и — пожелавам ви приятен апетит! Трябва да знаете, че аз се отказвам, а не вие. У дома, у дома, в къщи ще ям, а тук се чувствувам неспособен, Пьотър Александрович, мой прелюбезни сроднико.
— Не съм ви сродник и никога не съм бил, долни човече!
— Нарочно го казах, за да ви ядосам, защото вие се отричате от роднинството, макар че все пак сте ми роднина, както и да хитрувате, по месецослова ще ви докажа60; за тебе, Иван Фьодорович, като дойде време, ще изпратя коне, остани, ако искаш, и ти. А вие, Пьотър Александрович, от приличие трябва да се явите сега при отеца игумен, трябва да се извините за всичките ни бъркотии…
— Но наистина ли си отивате? Да не лъжете?
— Пьотър Александрович, та как бих посмял след всичко, което стана? Аз се увлякох, простете, господа, увлякох се! И освен това съм потресен! Пък и срам ме е. Господа, някои хора имат сърцето на Александър Македонски, други — на кученцето Фиделка. Моето е като на кученцето Фиделка. Не смея! Че и как подир такова чудо ще ида на обяд, да лапам манастирските сосове. Срам ме е, не мога, извинете!
„Дявол да го вземе, ами ако лъже!“ — спря се замислен Миусов, като следеше с недоумяващ поглед шута, който се отдалечаваше. Онзи се обърна и като забеляза, че Пьотър Александрович го следи, изпрати му въздушна целувка.
— Вие ще отидете ли при игумена? — рязко се обърна Миусов към Иван Фьодорович.
— Че защо не? А съм и специално поканен от игумена още вчера.
— За нещастие аз наистина се чувствувам почти длъжен да присъствувам на този проклет обяд — продължи Миусов все със същото горчиво раздразнение, без дори да обръща внимание, че калугерът слуша. — Поне там трябва да се извиним за онова, което забъркахме тук, и да обясним, че не сме ние… Как мислите?
— Да, трябва да обясним, че не сме ние. При това татко няма да бъде там — изрече Иван Фьодорович.
— А, само той липсваше! Проклетият обяд!
И все пак всички вървяха натам. Калугерът мълчеше и слушаше. Когато минаваха през горичката, само веднъж отбеляза, че отеца игумен отдавна вече чака и че са закъснели повече от половин час. Никой не му отговори. Миусов погледна с омраза Иван Фьодорович.
„Ама как отива на обяд, все едно нищо не е станало! — помисли той. — Дебелоочие и карамазовска съвест.“
VII. Семинаристът — кариерист
Альоша заведе своя старец в спалнята му и го настани да седне на леглото. Тя беше много малка стаичка с най-необходимата мебел; леглото беше тясно, желязно, а на него вместо дюшек имаше само една плъстена черга. В ъгъла при иконите имаше аналой, а на него — кръст и Евангелие, Старецът се отпусна безсилен на леглото: очите му лъщяха, дишаше тежко. Като седна, той внимателно и сякаш обмисляйки нещо, погледна Альоша:
— Върви, миличък, върви, мене ми стига Порфирий, а ти побързай. Ти си нужен там, иди при отец игумена да прислужваш на обяда.
— Благословете да остана тук — пошепна Альоша с молба.
— Там си по-потребен. Там няма мир. Ще прислужваш и ще бъдеш полезен. Разбунтуват ли се бесовете, чети молитва. И знай, синко (старецът обичаше да го нарича така), че и занапред не ти е тука мястото. Запомни това, момко. Щом Господ бъде милостив да ме прибере — иди си от манастира. Съвсем го напусни.
Альоша потръпна.
— Какво има? Още не ти е тук мястото. Благославям те за велико мирско послушание. Много има още да странствуваш. И да се ожениш ще трябва, ще трябва. Всичко ще трябва да претърпиш, докато дойдеш отново. А ще има за тебе много дела. Но в тебе не се съмнявам и затова те изпращам. С тебе е Христос. Запази го — и той ще те запази. Скръб ще срещнеш велика и в тая скръб ще бъдеш щастлив. Ето ти моя завет: в скръбта търси щастие. Работи, неуморно работи. Запомни словото ми отсега, защото, макар че още ще беседвам с тебе, не само дните, но и часовете ми са преброени.
Лицето на Альоша пак изрази силно вълнение. Ъгълчетата на устните му трепереха.
60