— Каза, че ще дойде, но не знам дали днес. Не й е лесно и на нея! — каза Альоша и погледна плахо брат си.
— А, има си хас, как ще й е лесно! Альоша, ще полудея от тази мисъл. Груша все ме гледа. Разбира. Боже Господи, вразуми ме: какво искам? Катя искам! Разбирам ли какво искам? Неудържимост карамазовска, нечестива! Не, за страдание не съм способен! Подлец съм — и толкова!
— Ето я! — извика Альоша.
В този миг внезапно на прага се появи Катя. За миг тя се спря, оглеждайки Митя с някакъв невиждащ поглед. Митя стремително скочи на крака, по лицето му се изписа уплаха, той пребледня, но веднага плаха, молеща усмивка затрептя на устните му и той изведнъж неудържимо протегна към Катя двете си ръце. Като видя това, тя стремително се спусна към него. Тя го улови за ръцете и почти насила го сложи да седне на леглото, седна до него и без да пуска ръцете му, силно и конвулсивно ги стискаше. На няколко пъти двамата понечваха да кажат нещо, но се спираха и пак мълчаливо, напрегнато, като приковани, със странна усмивка се гледаха; така минаха около две минути.
— Прости ли ми, или не? — пошепна най-сетне Митя и в същия миг се обърна към Альоша и с разкривено от радост лице му викна: — Чуваш ли какво питам, чуваш ли?
— За това точно те обичах, че си с великодушно сърце! — изведнъж извика Катя. — Пък и не искай ти моята прошка, ами аз твоята; все едно, и да ми простиш, и да не ми простиш — за цял живот в душата ми ще останеш рана, а аз в твоята — така трябва да бъде… — Тя се спря да си поеме дъх.
— Знаеш ли за какво дойдох? — бързо и истерично започна отново. — Нозете ти да прегърна, ръцете ти да стисна, ей така, до болка, помниш ли, както в Москва ти ги стисках, пак да ти кажа, че ти си мой бог, моя радост, да ти кажа, че безумно те обичам — сякаш изстена тя от мъка и внезапно впи жадно устни в ръката му. Сълзи бликнаха от очите й.
Альоша стоеше безмълвен и смутен; той никак не беше очаквал това, което видя.
— Любовта мина, Митя — започна пак Катя, — ала скъпо ми е до болка онова, което мина! Това да го знаеш завинаги. Но сега, за една минутка, нека бъде онова, което можеше да бъде — с изкривена усмивка пошепна тя, вгледана пак радостно в очите му. — И ти сега обичаш друга, и аз обичам друг, но въпреки всичко тебе ще обичам вечно, а ти — мене, знаеш ли това? Чуваш ли, обичай ме, през целия си живот ме обичай! — възкликна тя с някакъв почти застрашителен трепет в гласа.
— Ще те обичам и… знаеш ли, Катя — заговори й Митя, като си поемаше дъх на всяка дума, — знаеш ли, аз тогава, преди пет дни, оная вечер те обичах… Когато падна и те изнесоха… Цял живот! Така и ще бъде, така ще бъде вечно…
Така си шепнеха двамата думи почти безсмислени и екзалтирани, които може би дори не бяха истина, но в този миг всичко беше истина и те самите си вярваха безкрайно.
— Катя — изведнъж възкликна Митя, — вярваш ли, че аз съм убил? Знам, че сега не вярваш, но тогава… когато даваше показанията… Нима, нима си вярвала!
— И тогава не вярвах! Никога не съм вярвала! Мразех те и изведнъж си внуших, в онзи миг… Когато давах показанията… внуших си го и си вярвах… а когато свърших показанията, веднага пак престанах да вярвам. Знай всичко това. Забравих, че съм дошла да се накажа! — заговори тя с някакъв отведнъж съвсем нов израз, съвсем различен от досегашния любовен шепот.
— Колко ти е тежко, жено! — извика Митя някак съвсем неудържимо.
— Пусни ме — пошепна тя, — ще дойда пак, сега ми е много тежко!…
Тя понечи да стане от мястото си, но изведнъж изкрещя и се дръпна назад. В стаята внезапно, макар и съвсем тихо, влезе Грушенка. Никой не я очакваше. Катя стремително тръгна към вратата, но като се изравни с Грушенка, изведнъж се спря, побеля цялата като тебешир и тихо, почти шепнешком изстена:
— Простете ми!
Грушенка я погледна право в очите и като изчака един миг, отговори е яден, отровен от злоба глас:
— Злобни сме, драга, с тебе! И двете сме злобни! Де можем ние да простим, ти и аз? Ето, спаси него, и цял живот ще се моля за тебе!
— Не щеш да простиш! — извика Митя на Грушенка с безумен упрек.
— Бъди спокойна, ще ти го спася! — бързо пошепна Катя и изскочи от стаята.
— Как можа да не й простиш, след като тя самата ти каза: „Прости“? — извика горчиво пак Митя.
— Митя, не смей да я упрекваш, нямаш право! — разпалено извика Альоша на брат си.
— Горделивите й уста говореха, а не сърцето — рече Грушенка с някакво отвращение. — Ако те спаси — всичко ще й простя…
Тя млъкна, сякаш сподави нещо в душата си. Още не можеше да се опомни. Беше влязла, както се оказа после, съвсем случайно, без да подозира нищо и без да очаква, че ще завари онова, което завари.