— Альоша, тичай, настигни я! — бързо се обърна Митя към брат си. — Кажи й… не знам какво… не я оставяй да си отиде така!
— Ще дойда привечер! — извика Альоша и се втурна подир Катя. Настигна я чак извън болничната ограда. Тя вървеше бързо, но щом Альоша я настигна, му каза припряно:
— Не, пред оная не мога да се наказвам! Аз й казах:
„прости ми“, защото исках да се накажа докрай. Тя не ми прости… Обичам я за това! — прибави Катя дрезгаво и очите й блеснаха с дива злоба.
— Брат ми изобщо не я очакваше — проговори Альоша, — беше сигурен, че няма да дойде…
— Не се съмнявам. Да оставим това — отсече тя. — Слушайте: сега не мога да дойда с: вас на погребението. Изпратих им цветя за ковчега. Те още имат пари, струва ми се. Ако трябва, кажете им, че за в бъдеще никога няма да ги оставя… А сега оставете ме, оставете ме, моля ви се. Вече закъсняхте за там, звънят за втора служба… Оставете ме, моля ви се!
III. Погребението на Илюшечка. Речта при камъка
Наистина беше закъснял. Там го чакаха и дори вече бяха решили без него да отнесат хубавия, окичен с цветя малък ковчег в църквата. Това беше ковчегът на Илюшечка, на горкото момченце. То се помина два дни след присъдата на Митя. Още пред вратата на къщата Альоша беше посрещнат с викове от момчетата, приятелите на Илюшечка. Те всички го бяха чакали с нетърпение и се зарадваха, че идва най-сетне. Събрали се бяха дванадесет момчета и всички с чантите и торбичките си през рамо. „Татко ще плаче, бъдете при татко“ — завеща им Илюшечка, като умираше, и децата запомниха това. Начело беше Коля Красоткин.
— Колко се радваме, че дойдохте, Карамазов! — извика той, като подаде ръка на Альоша. — Тука е ужасно. Наистина ужасна гледка. Снегирьов не е пиян, ние знаем с положителност, че днес не е пил нищо, а пък изглежда като пиян… Аз винаги съм твърд, но това е ужасно, Карамазов, ако не ви задържам, само един въпрос още, преди да влезете вътре.
— Какво има, Коля? — спря се Альоша.
— Невинен ли е вашият брат, или виновен? Той ли е убил баща ви, или лакеят? Както вие кажете, така ще бъде. Четири нощи не съм спал от тая мисъл.
— Лакеят го е убил, а брат ми е невинен — отговори Альоша.
— И аз казвам същото! — извика изведнъж малкият Смуров.
— И така, той ще загине невинна жертва в името на правдата! — извика Коля. — Макар да загива, той е щастлив! Аз съм готов да му завиждам!
— Но какво говорите, как е възможно, защо? — извика Альоша учуден.
— О, да бих могъл и аз някога да се принеса жертва за правдата — рече Коля с ентусиазъм.
— Но не с такъв случай, не с такъв позор, не с такъв ужас! — каза Альоша.
— Разбира се… аз бих искал да умра за цялото човечество, а колкото до позора, все ми е едно: да гинат нашите имена315. Аз уважавам брат ви!
— И аз също! — извика изведнъж, и то най-неочаквано, от тълпата същото онова момче, което някога беше заявило, че знае кой е основал Троя, и веднага щом извика, също както тогава, цялото пламна като божур.
Альоша влезе в стаята. В небесносин, украсен с бели къдрички ковчег лежеше, скръстил ръчици и склопил очи, Илюша. Чертите на измършавялото му лице почти никак не бяха се променили и странно, от трупа му почти не лъхаше мирис. Изразът на лицето му беше сериозен и сякаш замислен. Особено красиви бяха ръцете му, кръстосани на гърдите, сякаш изваяни от мрамор. В ръцете му бяха втъкнати цветя, а и целият ковчег беше украсен отвътре и отвън с цветя, изпратени още по съмнало от Лиза Хохлакова. Но донесоха още цветя и от Катерина Ивановна и когато Альоша отвори вратата, щабскапитанът с китка цветя в разтрепераните си ръце пак обсипваше с тях своето скъпо момче. Той едва погледна към влезлия Альоша, пък и не искаше никого да гледа, дори разплаканата си побъркана жена, своята „мамичка“, която все се мъчеше да стане на болните си нозе и да види по-отблизо мъртвото си момченце. А Ниночка децата бяха вдигнали заедно със стола и я бяха сложили досами ковчега. Тя седеше притиснала глава о него, и също, изглежда, тихо плачеше. Лицето на Снегирьов беше оживено, но някак объркано и едновременно ожесточено. В жестовете му, в изтръгналите се думи имаше нещо безумно. „Татенце, мило татенце!“ — викаше той всяка минута, загледан в Илюша. Той имаше навика, още докато Илюша беше жив, да му говори галено: „Татенце, мило татенце!“
— Татко, дай и на мене цветенца, вземи от неговата ръчичка ей онова беличкото, и ми го дай! — помоли, хлипайки, побърканата „мамичка“. Дали й беше харесала една малка беличка роза в ръцете на Илюша, или пък искаше от неговите ръце да вземе цвете за спомен, но тя цяла трепереше, протегнала ръце към цветето.
315