— На никого не давам, нищо не давам! — коравосърдечно извика Снегирьов. — Негови са цветенцата, не са твои. Всичко е негово, нищо няма твое.
— Татко, дай на мама едно цветенце! — вдигна Ниночка мокрото си от сълзи лице.
— Нищо не давам, а на нея хич не давам! Тя не го обичаше. Тя тогава му взе топчето, а той й го по-да-ри — изведнъж високо зарида щабскапитанът, като си спомни как Илюша беше отстъпил тогава топчето на майка си. Нещастната побъркана веднага се обля в тихи сълзи, закрила лицето си с ръце. Момчетата, като видяха най-сетне, че бащата не пуска ковчега, а беше време да го изнасят, обградиха ковчега от всички страни и го повдигнаха.
— Не искам в гробищата да го погребвам! — извика внезапно Снегирьов. — При камъка ще го погреба, при нашия камък! Така заръча Илюша. Не давам да го носите!
Той и по-рано, от три дни все говореше, че ще го погребе при камъка; но се намесиха Альоша, Красоткин, хазайката, сестра й, всички момчета.
— Я го виж какви ги измисля, при проклетия камък да го погребва, като да е удавник — рече строго старата хазайка. — Там, в гробищата, земята е кръстна. Там ще се молят за него. От църквата се чува, като пеят, а дяконът чете така ясно и чисторечиво, че всичко ще се чува всеки път, като да чете над неговото гробче.
Щабскапитанът най-сетне замаха с ръце: „Носете го, където щете!“ Децата вдигнаха ковчега, но като минаваха покрай майката, спряха пред нея за минутка и го положиха, за да може тя да се прости с Илюша. Но като видя изведнъж това скъпо личице отблизо, което три дни беше гледала от разстояние, тя изведнъж се разтресе цяла и започна истерично да клати побелялата си глава над ковчега.
— Мамо, прекръсти се, благослови го, целуни го! — извика й Ниночка. Но тя като автомат само клатеше глава и безмълвно, с разкривено от тежка мъка лице изведнъж започна да се удря с юмрук по гърдите. Момчетата пак понесоха ковчега. Ниночка за последен път долепи устни до устата на покойния си брат, когато го пренасяха край нея. Като излизаше от къщата, Альоша се обърна към хазайката с молба да ги наглежда, но тя не го остави да се доизкаже:
— То се знае, при тях ще остана, и ние сме християни — каза старицата разплакана.
Църквата беше близо, най-много на триста крачки. Денят беше ясен, тих; беше студено, но не много. Камбаната биеше. Снегирьов суетливо и объркано тичаше подир ковчега с късичкото си, почти лятно палтенце, с гола глава и със стара, широкопола мека шапка в ръце. Измъчваше го някаква неразрешима грижа, той ту изведнъж протягаше ръка, за да подкрепи ковчега откъм главата, и само пречеше на носещите, ту притичваше отстрани и търсеше поне там да се вреди. Едно цвете падна на снега и той се спусна да го вдигне, като че ли от неговото загубване зависеше Бог знае какво.
— Ами коричката, коричката забравихме! — изведнъж извика той в страшна уплаха. Но децата му напомниха, че коричката хлебец я взе още одеве и че тя му е в джоба. Той веднага я извади от джоба си и като се увери, успокои се.
— Илюшечка поръча, Илюшечка — обясни той на Альоша, — през нощта, като лежеше, а аз седях до него, изведнъж заръча: „Татенце, като заровят гроба ми, нарони отгоре коричка хлебец да дойдат врабченца, аз да ги чуя, като дойдат, и ще ми бъде по-весело, че не съм сам.“
— Това е много хубаво — каза Альоша, — трябва да носите по-често.
— Всеки ден, всеки ден! — заговори щабскапитанът и сякаш цял се оживи.
Стигнаха най-сетне в църквата и сложиха ковчега по средата. Всички момчета го заобиколиха и стояха мирно през цялата служба. Църквата беше стара и доста бедна, много икони бяха изобщо без метален обков, но в такива черкви човек някак по-добре се моли. През време на службата Снегирьов като че позатихна малко, макар че на моменти пак се проявяваше у него същата несъзнателна и сякаш объркана загриженост: той ту отиваше до ковчега да оправи покрова, венеца, ту, когато падна една свещ от свещника, се втурна да я сложи и ужасно дълго се занимава с нея. Сетне се успокои и застана мирно до ковчега с тъпо, загрижено и някак недоумяващо лице. Подир Апостола изведнъж пошепна на Альоша, който стоеше до него, че не го прочели както трябва, ала не изясни мисълта си. При Херувикото почна да приглася, но не довърши, а падна на колене, долепи чело на каменния под и лежа така доста дълго. Най-сетне започна опелото и раздадоха свещи. Обезумелият баща пак се засуети, но умилителното и покъртително надгробно пение пробуди и разтърси душата му. Той някак цял настръхна и започна да плаче с чести, кратки ридания, като отначало сдържаше гласа си, а сетне взе да хлипа високо. А когато почна прощаването с мъртвеца и затварянето на ковчега, той го обгърна с ръце, сякаш не даваше да закрият Илюшечка, и започна бързо, жадно, безкрайно да целува в устата своето мъртво момченце. Най-сетне го придумаха и тъкмо го свалиха от стъпалото, но той изведнъж пак протегна стремително ръка и грабна от ковчега няколко цветчета. Той ги гледаше и сякаш някаква нова идея го осени, така че за минута като че ли забрави главното. Малко по малко сякаш изпадна в размисъл и вече не се противеше, когато вдигнаха ковчега и го понесоха към гроба. Той беше близо, в двора на църквата, скъп гроб; платила го беше Катерина Ивановна. След обичайния обред гробарите спуснаха ковчега. Снегирьов така се наведе със своите цветенца в ръка над отворения гроб, че момчетата се уплашиха, хванаха го за палтото и почнаха да го дърпат. Но той сякаш вече не разбираше какво става. Когато взеха да заравят гроба, той изведнъж взе да сочи загрижено сипещата се пръст и почна дори да говори нещо, но никой не можа да разбере какво, пък и той отведнъж се укроти. Тогава му напомниха, че трябва да натроши коричката, и той се развълнува ужасно, извади коричката, почна да я рони и да пръска трохите върху гробчето: „хайде, идвайте, птички, хайде, идвайте, врабченца!“ — шепнеше той загрижено. Някое от децата му обърна внимание, че с цветя в ръка му е неудобно да рони и по-добре да ги даде някому да ги подържи за малко. Но той не ги даде, дори внезапно се изплаши за цветята си, като че ли искаха да му ги отнемат, и като погледна гробчето и сякаш се увери, че всичко вече е направено, трохите са наронени, отведнъж неочаквано и дори съвсем спокойно се обърна и се помъкна към къщи. Крачките му обаче ставаха все по-чести и бързи, той почти се затича. Момчетата и Альоша бързаха след него.