— На мамичка цветенца, на мамичка цветенца! Обидихме мамичка! — възкликна изведнъж.
Някой му извика да си тури шапката, че е студено, но като чу, той, сякаш озлобен, запрати шапката си в снега и взе да повтаря: „Не ща шапка, не ща шапка!“ Момчето Смуров я взе и я понесе след него. Всички момчета до едно плачеха, а най-много Коля и онова момче, което беше открило Троя, и макар че Смуров с капитанската шапка в ръка също ужасно плачеше, той все пак успя почти на бегом да вдигне едно парче тухла, което се червенееше на снега, и да го хвърли по ято врабци, които бързо прелетяха наблизо. Разбира се, не улучи и продължи да тича плачешком. Насред пътя Снегирьов внезапно се спря, постоя половин минута, сякаш слисан от нещо, и изведнъж се обърна пак към черквата и хукна към изоставеното гробче. Но децата тутакси го догониха и го уловиха за дрехата от всички страни. Тогава той безсилен падна на снега като подкосен и почна да се блъска, да вика и да ридае. „Татенце, Илюшечка, мило татенце!“ Альоша и Коля почнаха да го вдигат, да го молят и придумват.
— Капитане, престанете, мъжественият човек трябва да го понесе — измънка Коля.
— Цветята ще смачкате — рече и Альоша, — а „мамичка“ ги чака, тя седи и плаче, дето одеве не й дадохте цветя от Илюшечка. Там е още леглото на Илюшечка…
— Да, да, при мамичка! — изведнъж си спомни пак Снегирьов. — Леглото му ще вдигнат, ще го вдигнат! — прибави той сякаш уплашен, че наистина ще го вдигнат, скочи и хукна пак към къщи. Но вече беше близо и всички дотичаха заедно. Снегирьов стремглаво отвори вратата и се хвърли с вопъл към жена си, на която преди малко се беше скарал така коравосърдечно.
— Мамичко, миличка, Илюшечка ти прати цветенца, ах, болните ти крачка! — викаше той, като й подаваше китка цветя, замръзнали и смачкани, докато се беше въргалял по снега. Но в същия миг видя пред леглото на Илюша, в ъгъла, ботушките му, подредени един до друг, току-що прибрани от хазайката — вехтички, пожълтели, разкривени ботушки с кръпки. Като ги видя, вдигна ръце и се спусна към тях, падна на колене, грабна едното ботушче и като долепи устни, почна жадно да го целува и да вика: „Татенце, Илюшечка, мило татенце, къде са ти краченцата?“
— Къде го отнесе ти, къде го отнесе? — изпищя със сърцераздирателен глас побърканата.
Зарида и Ниночка. Коля избяга от стаята, след него почнаха да излизат и другите момчета. Излезе най-сетне след тях и Альоша. „Нека се наплачат — каза той на Коля, — не можем, разбира се, да ги утешим. Ще почакаме малко и ще се върнем.“
— Да, не може, това е ужасно. — Потвърди Коля. — Знаете ли, Карамазов — изведнъж понижи глас той, за да не го чуе никой, — мене ми е много мъчно и бих дал всичко на света да би могъл да възкръсне.
— Ах, и аз също — каза Альоша.
— Как мислите вие, Карамазов, да дойдем ли довечера тук? Той сигурно ще се напие.
— Може и да се напие. Ще дойдем двамата с вас, само ние, и ще поседим някой и друг час с него, с майката и с Ниночка, защото, ако дойдем всички вкупом, пак ще им напомним всичко — посъветва го Альоша.